За това ще си позволя да го напиша.
КОгато направим опит. Да вниквем в погледа на човека отсреща. Когато се научим да изслушваме. А не да се поддаваме на първични изводи. Когато разберем, че да лъжеш не е по-добре от това да си честен. Когато спрем да наказваме грозната истина, в полза на нежната лъжа, когато спре да ни е страх да се отпуснем. Да дишаме. Да живеем. Да летим. Тогава може и да имаме шанс. Аз съм глупак и това ми отива.
… пиши ми, моля те! Имаш ми фейсбука! В блога ми го има и имейла. Тази нощ чакам птичките и се сетих за човек, с който не сме говорили от години… Липсва ми нашата комуникация. ;>
… след като няма значение? Щастието, то е нещо, което градим сами. А какво става, ако го разрушим? Как се научаваме да живеем със собствената си глупост? А правилно ли е да оставиш щастието си в ръцете на друг човек? И точно когато го загубиш да осъзнаеш, колко безперспективно е битието без него? Разбира се логическият отговор е НЕ. Никога не трябва да се допуска настронеията ни да зависят от други хора. Но сърцето… то е готово да спре само от един поглед. И отново да забие само от една усмивка. Студенината го убива. Искам да се науча да не чувствам нищо. Има ли бутон за изключване на болката? И изобщо… има ли смисъл… след като вече няма значение за теб?
Как се чувствах преди една година ли? Щастлив. Как се чувствам сега ли?Безперспективно зле. Чак ми се мре. Интересно как ли ще се чувствам след още една година…
Когато загубиш желанието за живот… остава само сивото. Капката цвят погълната от сивотата, вятърът - смразяващо сив, дъждът- мокър и сив, денят мъгливо сивеещ,слънцето безлично сиво наднича из зад сивите облаци…А сивата ти душа се е облегнала на сивия прозорец и брои малките сиви капчици ноемврийски дъжд. Поглеждаш със сивите си очи долу… към сивата улица. Виждаш потоци от цветни и щастливи хора. Сива сълза потича по бузата ти и докосва сивите ти устни. На вкус е сиво-солена.
Защото нищо не продължава вечно… дори студеният, (сив), ноемврийски дъжд.