… след като няма значение? Щастието, то е нещо, което градим сами. А какво става, ако го разрушим? Как се научаваме да живеем със собствената си глупост? А правилно ли е да оставиш щастието си в ръцете на друг човек? И точно когато го загубиш да осъзнаеш, колко безперспективно е битието без него? Разбира се логическият отговор е НЕ. Никога не трябва да се допуска настронеията ни да зависят от други хора. Но сърцето… то е готово да спре само от един поглед. И отново да забие само от една усмивка. Студенината го убива. Искам да се науча да не чувствам нищо. Има ли бутон за изключване на болката? И изобщо… има ли смисъл… след като вече няма значение за теб?
Как се чувствах преди една година ли? Щастлив. Как се чувствам сега ли?Безперспективно зле. Чак ми се мре. Интересно как ли ще се чувствам след още една година…
Когато загубиш желанието за живот… остава само сивото. Капката цвят погълната от сивотата, вятърът - смразяващо сив, дъждът- мокър и сив, денят мъгливо сивеещ,слънцето безлично сиво наднича из зад сивите облаци…А сивата ти душа се е облегнала на сивия прозорец и брои малките сиви капчици ноемврийски дъжд. Поглеждаш със сивите си очи долу… към сивата улица. Виждаш потоци от цветни и щастливи хора. Сива сълза потича по бузата ти и докосва сивите ти устни. На вкус е сиво-солена.
Защото нищо не продължава вечно… дори студеният, (сив), ноемврийски дъжд.
Седя си. Тук. В тази прашна стая. Затворен. И си мисля за смисъла на живота. И има ли такъв изобщо. Поглеждам през прозореца. Светкавица. Наострям уши. След светкавицата винаги следва гръмотевица. Те всъщност се случват по едно и също време. Но информацията за тях достига в различни интервали. Първо светилната, после звукът. Ето го и него. Гробната тишина е раздрана от небесния вой на хиляди обречени души. Кап- кап. Неизбежното започва да се случва. Небето плаче. С едри, студени и чисти сълзи. Сълзи, които срещайки земята се превръщат в мръсни и кални ручеи смрад. Безмилостните реки от черна кал помитат всичко пред себе си. Краят им е предизвестен. Дълбоко под земята. В зловонния канал. Бягам! Не заставам на пътя им! Но… аз също съм обречен. И въпреки това крача! Крача бодро под студения есенен дъжд. Защото те виждам. Точно там. На края на последния сив и намръщен облак. Ангел. С разперени ръце. Истинска ли си? Чакаш ли ме? Ще успея ли да те достигна? Нощта отново става ден. За секунда. Небето пак изкрещява. Но аз знам. Ти си там. Чистата. Истинската. Теб, на която подарих моето сърце. Пази ми го. Аз идвам.
-Къде си?
- Къде съм?
- Къде си?
- Тук. Спя.
- Защо?
- Защото съм инертен.
- В кое огледало те виждам?
- Зависи. В колко огледала се гледаш?
- Гледам онова. Старото. Зеленото Пукнатото. Навремето беше в банята ми.
- Значи ме виждаш от там.
- Но от там не се виждаше нищо! Все се режех, докато се бръснех.
- Явно сега се вижда.
- Мислиш ли?
- Не, сигурно пак се фантазираш…
- Имам богато въображение.
- И какво виждаш? В твоето… богато … въображение? За какво копнееш?
- Щастие. Без тази буца. Искам буцата да я няма.
- Буца?
- Тази буца, която живее в гърлото ми. Вече толкова години… За която забравям единствено, когато се потопя в работа. И която се появява отново, и отново и отново.
- Звучиш като бременна жена в цикъл!
- Да, чувал съм за такива.
- Ами недей да звучиш така?
- Що е то душа? Ти ли си душата ми? Защо се смееш?
- Не се смея. Ти се смееш.
- Искам да знам. Как да открия истината. Как да се почувствам отново свободен. Как да се почувствам щастлив.
- Вземи антидепресанти.
-?!
- Нещо по-дълбокомислено ли очакваше? Хм, извинявай. Затвори очи, представи си едно безкрайно море и вълничките, които се плискат в брега, слънцето, което тъкмо изгрява, краката ти, заровени в чистия пясък, вдишай от соления утрешен въздух… Дълбоко… Какво?! Не е ли достатъчно поетично за теб?
- Ти ми се подиграваш.
- Хайде бе?! Мислиш ли?
- Май ще погледна в друго огледало.
- И нима смяташ, че ще видиш нещо по-различно? Ти си един малък, нищожен,нещастен човек, копнеещ по някакво си минало, когато евентуално си бил една идея по-щастлив.
- А ти какво си?
- Аз съм мъничката частичка от душата ти, която все още пази самоуважението си…