Историята ни е черно-бяла. Филмът е стар. Гарата е черно-бяло, място, пропито от дим. Влаковете от музея, вече са нови. Старата дама от отсреща, сега е на 16. Всъщност, тя е наистина красива. Има дълга черна коса, сплетена на плитки, нежна кожа, а в очите й можеш да видиш Вечността. В нея се влюбих. Ето там отсреща виждаме и друг персонаж. Черно-бял господин, облечен в черно-белия си костюм. Спретнат по елегантен, сив начин. Камерата приближава бавно. О, всъщност това не е господин. Това е момче, в костюм на господин. Наистина костюмът му стои като излят. Може би е правен за него. Но все пак изглежда абсурдно. Над устните му има нещо, което ако се загледаш наподобява мустак. Сега така е модерно. Господинът Хлапе видимо не е на повече от 16 години. Зачудих се. Защо е облечен така? Приближих се до него. “Хей, защо си облечен така?”, попитах. А той нервно приглади някаква въображаема гънка по панталона си, и тръгна към влака. Аз просто минавам през Времето. Аз съм нещо невидимо. Сянка. Студен полъх на вятъра. Нищо важно. Но често го забравям. Всъщност е хубаво да можеш да гледаш Времето. Жалко е, че аз ви виждам, а вие мен- не. Нашият герой подмина влака. Може би леденото ухание го беше притеснило. Сега седеше на една пейка до перона, и бършеше челото си. Момичето… О, момичето го нямаше…. Жалко. Беше толкова красива. Заради нея бих спрял, и бих се установил тук. Но тя вече се беше качила на стария си нов, черно-бял влак. Машината шумно изпуска парата, и бавно започва да потегля. НЕ!, извиквам сподавено. НЕ! Но тя безмилостно потегля. Демоничният машинист, яхнал своето адско изчадие, се отправя към нещо познато само нему. Там от другата страна на перона, има още две персони. Възрасна двойка. По черно-бялото лице на жената ясно си личат безмилостните, шибащи удари на годините. Може би, ако се върна още 6 десетолетия назад, тя ще прилича на приказното момиче, което видях преди малко. Господинът. Господинът носи костюм. На него всъщност му отива. Въпреки, че костюмът е стар, и избелял. Точно като него.Погледите им? Те са уморени, но в тях се чете едно… Едно- Знаеш ли, колко те обичам? О, пристига и друг влак. Бавно, със лишена от цвят скорост, и със съскаща прецизност, той спира на гарата. Ето там, виждате ли? Там усилено ми маха едно малко момиченце. Това е странно. Никой не видя рижото коте на релсите. Сега то е едно черно-бяло петно, под тежестта на адската машина. Гарите са тъжни, сиви места, безмилостно заличаващи и малкото цвят, дръзнал да се яви там…
D.V.D.
- Студено ми е, мамо!
- Постискай още малко.
- Но, мамо, студено е!
Уморено жената съблече дрипавото си кожухче, и го метна върху малката си дъщеричка. Детето нежно се сгуши в него, и се усмихна. Усмихна се и треперещата майка. Нещо вътре в нея я сгряваше, въпреки всичко. Вътрешната топлина, която излъчваше, когато малката беше щастлива. Нищо не можеше да я повали в такъв момент. Майчинският инстинкт беше по-силен от всякога.
* * *
Беше студено. Сутрешна, смразяваща хлад. И все пак те бяха навън. Две горещи тела, хванали се за ръце, които се разхождаха по брега. Вълните се бореха за това да се докоснат до тях, с надеждата да почувстват изпепеляващата им топлина, а те крачеха уверено напред. Напред към всяка една буря, към всяка една усмивка, трепет, всеки един слънчев ден, и всяка една лунна нощ.
- Вярваш ли в Съдбата?
- Вярвам в теб.
- А в Съдбата?
* * *
- Знаеш ли?
- Кажи ми.
- Не ми харесва тази музика
Двамата излязоха в тъмната нощ. Чувството беше странно. Те се страхуваха от него, и въпреки това умело се носеха към неизвестното. Защо хората се страхуват от тъмното? Какво има след Смъртта? Истината за Вселената? Уличната лампа изгасна. Две мъжки устни се долепиха една до друга. Някъде в далечината долетяха звуците от Hotel California на Eagles. Това беше музика.
* * *
Нощта се беше превърнала в жарък, летен ден. На едно просто легло, в една гола стая, лежеше човек. До него беше коленичило малко момиченце, и го държеше за ръка. Беше толкова красива. Нежната кожа на ръчичката й, контрастираше ярко със сухата и бледа такава на умиращия. Някога всички сме били деца. И винаги ще я търсим…
-Мамо…
-Дядо!
- Мамо…
* * *
- Слънцето залязва!
- Но то пак ще изгрее, нали?
DVD
Разкажи ми. Разкажи ми за теб. Кажи ми за чувствата си, вечно бягащо същество. Разкажи ми трепетите си. Разкажи ми защо? Разкажи ми каква власт имат над теб?
Днес е шибан ден. Мечтаех си да видя няколко човека днес, но както обикновено, мечтите си остават мечти, а светът продължава да се върти. Писна ми от престорен драматизъм, и взимане навътре на всичко. Днес баща ми ми подари свитък за Съдбата. Явно го е купил от онези сувенирни магазини, които така мразя. И там пише- Внимавай за твоя характер, защото той твоята съдба! А самият свитък е озаглавен- Корени на нашата Съдба! Тъпо. Мислех си, че ме познава. (: Нищо де, простено му е. Всъсщност ми е някакъ тъпо. Писна ми все да съм болен на 19-ти. Ства прекалено банално. Всяка година. Мамицата му! :D Днес имаме годишнина. Точно преди една година написах 10-те блогърски заповеди. Тая година отново ще спомена Алексей- ТИКВО ОТИВАЙ ДА УЧИШ! Той си знае. (: И понеже музикалните поздрави станаха вече ежедневие в блога ми, нека публиката се чувства поздравена с поредната страхотна песен на Lordi:
Не, не съм. Но можеше да съм! Мда, представи си, че всъщност бях Генадии. Или Гецата. А може би Ганьо. Всъщност, минаха 14 години от 15-ти септември година 1996-та. Гато батко ви беше първи клас за първи клас. Всъщност, смятам, че нямам какво да правя там. Нямам работа в немската. За това и предпочетох да се наспя, вместо да стана в 8 часа да ходя на празненство. Тъпо е. Да гледаш как гражданинът от селски произход (и под слески имам впредвид със селски манталитет. Има разлика между селянин и селяк), Пацо, обяснява, как щял да им го начука ни всички. Да, да, никога няма да забравя, как когато ние завършвахме тоя човек, ни събра всички в малката аула, и започна да обяснява, как сме им го начуквали на другите училища… Литератор. Оратор. Интелигентен човек. Просто такъв директор да му се радваш, и да го тачиш. Всъщност, бившето ми училище е пълно с такива абсурди, че надали ще забравя нещо. Например гениалната идея да сринат библиотеката, и да преместят Нуша в голяма аула… Библиетека в аула. Гениално. Евалата! или пък да поръчаш на десетокласник да ти правя сайта на училището. Боже, Боже БОЖЕ! Кеф да ти е! Знаеш ли, колко много харесвам хаоса си. Обичам да живея в хаос. Имам нужда от тръпка. Искра. Нов огън. Нова инспирация. Нов поглед. И мрън. Хбуф. И от теб. {P}. Най-вече от теб.
дъждовно и мрачно. и толкова пусто… не знаеш ли? заради теб повярвах дори и в толкова абсурдно нещо като съдбата. заради теб се усмихвах тихо, на теб казах толкова много неща. на теб поверих от най-съкровенните късчета от душата си. теб обичах и обичам. теб единствено исках. а ти ми направи услуга и избяга. не е ли тъжно това? Ябълка на раздора, черна и прогнила. ти не ми направи услуга. ти ме уби. уби всичко в мен. няма го вече онзи живец. има само дъжд. дъждовно е. и мрачно. и толкова пусто… това не е услуга. това е… това е черна, тъжна и безлунна нощ.