Историята ни е черно-бяла. Филмът е стар. Гарата е черно-бяло, място, пропито от дим. Влаковете от музея, вече са нови. Старата дама от отсреща, сега е на 16. Всъщност, тя е наистина красива. Има дълга черна коса, сплетена на плитки, нежна кожа, а в очите й можеш да видиш Вечността. В нея се влюбих. Ето там отсреща виждаме и друг персонаж. Черно-бял господин, облечен в черно-белия си костюм. Спретнат по елегантен, сив начин. Камерата приближава бавно. О, всъщност това не е господин. Това е момче, в костюм на господин. Наистина костюмът му стои като излят. Може би е правен за него. Но все пак изглежда абсурдно. Над устните му има нещо, което ако се загледаш наподобява мустак. Сега така е модерно. Господинът Хлапе видимо не е на повече от 16 години. Зачудих се. Защо е облечен така? Приближих се до него. “Хей, защо си облечен така?”, попитах. А той нервно приглади някаква въображаема гънка по панталона си, и тръгна към влака. Аз просто минавам през Времето. Аз съм нещо невидимо. Сянка. Студен полъх на вятъра. Нищо важно. Но често го забравям. Всъщност е хубаво да можеш да гледаш Времето. Жалко е, че аз ви виждам, а вие мен- не. Нашият герой подмина влака. Може би леденото ухание го беше притеснило. Сега седеше на една пейка до перона, и бършеше челото си. Момичето… О, момичето го нямаше…. Жалко. Беше толкова красива. Заради нея бих спрял, и бих се установил тук. Но тя вече се беше качила на стария си нов, черно-бял влак. Машината шумно изпуска парата, и бавно започва да потегля. НЕ!, извиквам сподавено. НЕ! Но тя безмилостно потегля. Демоничният машинист, яхнал своето адско изчадие, се отправя към нещо познато само нему. Там от другата страна на перона, има още две персони. Възрасна двойка. По черно-бялото лице на жената ясно си личат безмилостните, шибащи удари на годините. Може би, ако се върна още 6 десетолетия назад, тя ще прилича на приказното момиче, което видях преди малко. Господинът. Господинът носи костюм. На него всъщност му отива. Въпреки, че костюмът е стар, и избелял. Точно като него.Погледите им? Те са уморени, но в тях се чете едно… Едно- Знаеш ли, колко те обичам? О, пристига и друг влак. Бавно, със лишена от цвят скорост, и със съскаща прецизност, той спира на гарата. Ето там, виждате ли? Там усилено ми маха едно малко момиченце. Това е странно. Никой не видя рижото коте на релсите. Сега то е едно черно-бяло петно, под тежестта на адската машина. Гарите са тъжни, сиви места, безмилостно заличаващи и малкото цвят, дръзнал да се яви там…
D.V.D.
Nemo`s Gate
No fate.