Nemo`s Gate

Здравей, шибана 2016-та!

Беше интересна година.
Интересните неща започнаха на 23-ти февруари, когато събрах все смелост и отидохме с Наско и Сънчо до София.

О, изненада! София не беше толкова страшна. ЗАже беше хубава.

13-ти март. Летях. Бях много над нещата. Дива седмица в Германия. Най-прекрасанта седмица в живота ми. Вярно, с Крис не спряхме само да пътуваме. Толкова път ни видяха задниците, че ми е бедна фантазията. ИИ точно за това беше най-якото изживяване евър! Е, на шестия ден вече ми се искаше да го убия. Буквално. Както и той мен. Но, няма значение… ;> В Германия имаше Владко, както и обединение на великата Тройка, както казва леля Валя.

Средата на април. Разболях се. Няма значнеие от какво. Шибаните доктори искаха да се оперирам. Не го направих. От два месеца съм добре в тази насока. Справих се. Майната ви, касапи!

01 май. Разбрах, че дядо Стефчо е починал на 9-ти март. Седнах на пейката до ателието му и плаках като малко дете. Нека Бог да те прости, дядо Стефчо. Ти беше Човек в пълния смисъл на думата. Никога няма да забравя присъствието ти. Никога няма да забравя духа ти и излъчването ти.

Началото на септември. Владко се прибра. Реюниъна не беше пълен, защото Владко беше със Стела, Крис с Вера, бате Дидо беша сам самичък самотен самотник. Чувствах се някак си излишен. Но беше готино

14-ти септември.  С Владко се понасяме към София за най-великият концер ЕВЪР. На Найтуиш. Групата, заради която прослушах метал. Глупата закъсня с три часа. НИе също. Местата ни бяха заети, но си намерихме други точно срещу сцената от високо. Беше ВЕЛИКО.

24.09.2016 - бях на футболен мач за пръв път през живота си. Семкаджийска история. Но беше различно изживяване.

14-ти ноември. Концерт на Горан Брегович. Нямам идея как сестра ми ме замъкна там, но беше… интересно.

31-ви декември

Сбогом, 2016-та.

За мен ти беше противоречива. Започна прекрасно. Свърши тъжно.

Скъпа 2017-та, донеси ми моля те здраве!

За мен и за всички, които обичам.
Скъпа 2017-та, дай ми това, което ми даде 2013-та- стабилна глава.
Твой приятел,

Дидо.

Честит имен ден, дядо Стефчо.

Знам че си на едно по-добро място.

Липсваш ми.

Мрак. Страх. Грозна безнадежност.
Здравей. Аз съм ти.
Изродено. Изкривено. Пречупено.
Часовникът бавно отмерва Времето - към неизбежната Вечост.
Аз съм ъгълът -  на липсващата перспектива.
Съществувам.
Ще ти покажа Пътя.
Към тихата, безкрайна обвивка на бездиханния Край.

Бяхме много. Бяхме мърляви. Бяхме непослушни. Бяхме малки.

Нямахме таблети, нямахме компютри, нямахме телефони.
Ритахме топка, карахме колела, играехме на стражари и апаши, на криеница,  на обущар, на шмайзер, на стрелички, на царю честити, на федербал… И си мечтаехме да станем големи.

Ходехме на училище. С досада. И не винаги. И си мечтаехме да станем големи.

Пишехме си домашните. С досада. И не винаги. И си мечтахеме да станем големи.

Когато паднехме и ожулехме колената ни беше страх. Защото знаехме, че у дома ни чака родител, който щеше да ни затисне в банята, въоръжен с армада от щипещи препарати, с които да ни промие. За това, когато паднехме, сядахме на детската площадка и обсъждахме до колко е удачно да се подлагаме на това. В повечето случаи, решението беше свързано с вода от близката чешмичка и неизбежно забрала рана. Но на забралите рани се слагаше риванол, а той не щипеше.И мечтаехме да станем големи.

Карахме колела. Играехме на автобуси..  А ако имаше някой без колело, го оставяхме на детската площадка и играехме на монтьор. Представяхме си, че колелата са коли и ги водехме при него да им “поправя” карбураторите. Защото знаехме, че колите си имат карбуратори. И мечтаехме да станем големи. За да си имаме истински коли с карбуратори.

Ритахме топка.  Гонеха ни ядосани чичковци. И отивахме да ритаме в детската градина. А когато счупехме стъкло, още преди парчетата да паднат на земята, нас вече ни нямаше. Жалко за топката. Тя падаше жертва на ситуацията.
А, понякога топката отиваше на някой покрив, а ние се катерехме по всевъзможно глупави начини, за да я достигнем. И я достигахме. А след това се чудехме как да слезем.
И мечтаехме да станем големи.

Катерехме се по дърветата. Играехме на космически кораби. Падахме от дървета. Влюбвахме се. До колкото един десетгодишен може да се влюби. И мечтаехме да станем големи. За да можем да се влюбим наистина.

Зад блока чертаехме писти с тебешир. Играехме на колички върху тях.  Това пречеше на хората да минават , а  бабата, чиято тераса беше над нас  изливаше кофа вода върху пистата и ни се караше, че шумим. Пистата беше изтрита. Оттегляхме се и мечтаехме да станем големи.

През зимата ходехме на пързалка. Падахме, удряхме се, ставахме. Замеряхме се със снежни топки.  А когато счупехме някой прозорец… бягахме уплашени наравно с вятъра. И мечтаехме да станем големи.

… обаче едно предпочитам, да стана да стана голям …

Сега сме сами.

Ходим на работа.
Вършим си домакинската работа. С досада. И не винаги. И мечтаем отново да сме деца.
Когато паднем и се нараним, се промиваме. Понякога се налага да си поставим и ваксина за тетанус. И мечтаем отново да сме деца.

Караме коли. Когато колата се счупи харчим пари за да я поправим. И си мечтаем отново да сме деца.

Когато счупим нещо, оставаме на място и го поправяме или плащаме. И мечатем отново да сме деца.

Влюбваме се. И разочароваме хората. И мечтаем отново да сме деца.

Сега детската глъч в единствения ни почивен ден ни пречи. И мечтаем отново да сме деца.

През зимата ринем сняг. И правим пътечки около блока. И мечтаем отново да сме деца.

И мечтаем отново да сме деца…

Хей. Помниш ли, когато искахме да пораснем? А знаеш ли, колко глупави сме били…

… да се влюбя.

ахаххаха. Мислех, че съм го правил.