Хапчета чудесни, никога да не поресна

Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Бяхме много. Бяхме мърляви. Бяхме непослушни. Бяхме малки.

Нямахме таблети, нямахме компютри, нямахме телефони.
Ритахме топка, карахме колела, играехме на стражари и апаши, на криеница,  на обущар, на шмайзер, на стрелички, на царю честити, на федербал… И си мечтаехме да станем големи.

Ходехме на училище. С досада. И не винаги. И си мечтаехме да станем големи.

Пишехме си домашните. С досада. И не винаги. И си мечтахеме да станем големи.

Когато паднехме и ожулехме колената ни беше страх. Защото знаехме, че у дома ни чака родител, който щеше да ни затисне в банята, въоръжен с армада от щипещи препарати, с които да ни промие. За това, когато паднехме, сядахме на детската площадка и обсъждахме до колко е удачно да се подлагаме на това. В повечето случаи, решението беше свързано с вода от близката чешмичка и неизбежно забрала рана. Но на забралите рани се слагаше риванол, а той не щипеше.И мечтаехме да станем големи.

Карахме колела. Играехме на автобуси..  А ако имаше някой без колело, го оставяхме на детската площадка и играехме на монтьор. Представяхме си, че колелата са коли и ги водехме при него да им “поправя” карбураторите. Защото знаехме, че колите си имат карбуратори. И мечтаехме да станем големи. За да си имаме истински коли с карбуратори.

Ритахме топка.  Гонеха ни ядосани чичковци. И отивахме да ритаме в детската градина. А когато счупехме стъкло, още преди парчетата да паднат на земята, нас вече ни нямаше. Жалко за топката. Тя падаше жертва на ситуацията.
А, понякога топката отиваше на някой покрив, а ние се катерехме по всевъзможно глупави начини, за да я достигнем. И я достигахме. А след това се чудехме как да слезем.
И мечтаехме да станем големи.

Катерехме се по дърветата. Играехме на космически кораби. Падахме от дървета. Влюбвахме се. До колкото един десетгодишен може да се влюби. И мечтаехме да станем големи. За да можем да се влюбим наистина.

Зад блока чертаехме писти с тебешир. Играехме на колички върху тях.  Това пречеше на хората да минават , а  бабата, чиято тераса беше над нас  изливаше кофа вода върху пистата и ни се караше, че шумим. Пистата беше изтрита. Оттегляхме се и мечтаехме да станем големи.

През зимата ходехме на пързалка. Падахме, удряхме се, ставахме. Замеряхме се със снежни топки.  А когато счупехме някой прозорец… бягахме уплашени наравно с вятъра. И мечтаехме да станем големи.

… обаче едно предпочитам, да стана да стана голям …

Сега сме сами.

Ходим на работа.
Вършим си домакинската работа. С досада. И не винаги. И мечтаем отново да сме деца.
Когато паднем и се нараним, се промиваме. Понякога се налага да си поставим и ваксина за тетанус. И мечтаем отново да сме деца.

Караме коли. Когато колата се счупи харчим пари за да я поправим. И си мечтаем отново да сме деца.

Когато счупим нещо, оставаме на място и го поправяме или плащаме. И мечатем отново да сме деца.

Влюбваме се. И разочароваме хората. И мечтаем отново да сме деца.

Сега детската глъч в единствения ни почивен ден ни пречи. И мечтаем отново да сме деца.

През зимата ринем сняг. И правим пътечки около блока. И мечтаем отново да сме деца.

И мечтаем отново да сме деца…

Хей. Помниш ли, когато искахме да пораснем? А знаеш ли, колко глупави сме били…

Leave a Reply