Грозна работа. Мразя го тоя ден. И от минута на минута става все по-зле. :/
Кръстовището. Беше оживено във всяка една секунда на деня. Защото хората изпращаха чувствата си на там. Към други хора. И чувствата минаваха през Магистралата. А тя започваше точно от там. Някога имаше светофар, но той отдавна не работеше. Нямаха пари да го поправят. Пък и това нямаше значение. Там гордо, със уморено лице стоеше старият регулировчик, който умело влизаше в ролята на зелената светлина вече години наред. А чувствата постоянно пристигаха от всички краища не света. И всички те стигаха до крайната си цел. Докато един път той просто не дойде. И чувствата не знаеха какво да правят. И никое от тях не отиде където трябва в него ден. След време, някой пусна светофара. Но нали беше стар, и повреден… и от всичките му страни светеше ярко червено. Сега кръстовището е празно. А от четирите му страни чакат чувства. Които никога няма да стигнат адресанта си. Не е ли жалко това?
Здрасти, казах
Исках да умра.
Но това лесно бе.
и никог истински не съм го желал .
животът е това, което ме направи аз.
Аз съм това, - съграждащо битието си.
И усещаш в себе си неща.
две на брой.
Едното вярва, трепти.
другото отдавна вече тук не е.
Липсва ти това.
което някога наричаше съдба.
Чувството на истинност.
танца на дъжда…
В една посока тръгнах аз.
по друг път си ти.
и вече няма значение… нека си вали
Поняка ми е трудно да изразя какво точно чувствам. Не че ти трябва да знаеш. (:
Днес беше интересен ден. Важното е, че идва 13-ти. Това ще ме откъсне от тия лайна, в които съм затънал. Или ще затъна още повече? Всичко си има референтни граници.
Тръгваш. Напред. Вървиш. Напред. Бягаш. Напред, и все напред, и напред, и пак напред, и НАПРЕД! Вълшебното на утре-то, е че все още не се е случило. И не можеш да знаеш със сигурност, какво точно ще ти донесе то. Едно обаче е сигурно- посоката ти е точно към това Утре. Вчера? Това е чаровното, меко изпълнено с опияняващо ухание място, от което идваш. Например онази вечер, когато бяхме седнали на една пейка, бяхме се хванали за ръце, аз те гледах, и се усмихвах. Ти ме попита защо се усмихвам. Аз въздъхнах. Усмихвах се на моята странна, лишена от смисъл логика, която безпогрешно те свързваше със една мечта. Навън беше студено. Студено и сиво. Но това нямаше значение. Нашата малка, цветна пейчица ни топлеше. Светът е карисв, когато ти си наоколо.Вчера. Приказката, която те приземи в опустошеното днес. В което небето е празно. В което теб те няма. Тук е мъртво. Раздиращо. Раздробено на атомчета, блъскащи се безцелно, отчаяно търсещи единството на цялото… Тази приказка ще те изхвърли на бреговете на далечното и смразяващо утре. Нещо което сега не можеш да си представиш… Но….. Може би някъде там, сред океана от безплодни емоции, ще има малка, топла и цветна пейчица…