Според мен и тя трябва да си води блог. Интересно ми е, че звучи точно като мен. На вашето внимание изказване на нашето мило и сладко Диди. (:
Ах тази безкрайна игра… Дали многото игри от детството ни не ни подготвят за играта от живота или цялото ни съществуване е една игра. Кой знае какво ни готви и добри играчи ли сме? В крайна сметка няма ли винаги някой прецакан, страдащ, загубил себе си между многото игри и прецаквайки другите не прецаква ли и себе си? Каво става – срещаш някого, излизате, забавлявате се, после нещата се усложняват – започвате да се привързвате, да мечтаете за някого, който всъщност не съществува… Блед образ изграждащ се като идеал в главите ни на някой непознат. Дали сме толкова самотни, че сами си въобръзяваме и насаждаме всяческата нужда да се нуждаем от някого, който не се нуждае от нас? И не излизаме ли винаги с един и същ типаж само че с различен образ!? Да, днес бях наранена може би както никога до сега и това дали не ми даде мотивацията да се боря и да победя в тази игра… Хммм а може би просто искаме и имаме нужда да убедим някои специален за нас, че ние сме точно специалния за него. Но това не става… и опитвайки се не се ли нараняваме сами или просто ни харесва, та дори сме пристастени да излизаме с неподходящи? В крайна сметка – еби го… Ние сме си перфектни и в перфектността си ще страдаме. Не сели чувстваме по този начин живи и не ставаме ли все по-безчувствени в чувствата си… Може би. Докато не намерим някой, който да ни съживи и ни покаже какво е истински да обичаш и да бъдеш обичан. Онази изпепеляваща, нестихваща любов, за която никой от нас дори не е и мечтал. Е толкова за сега. J
Имаше някога едно малко момиченце, което имаше цел. Може да беше пагубна и греховна цел. Но беше цел.
-Здравей, от къде точно идва?
- От “Властелина на пръстените”
Момиченцето вече не е момиченце. Целта вече не е такава. Тя е напред и само напред. Едно немалко момиченце решава да не поглежда назад. Тя сега си има един Дългокоско и не й трябва друг. ( Въпреки, че всички знаем колко неотразимо сексапилен приятел от Русе си има. ;D)
Има една Мълчаливка, която никога, никога, никога НИКОГА не трябва да се опитва да си оправя лаптопа сама. Която усмихнато ти казва по телефона, че звучиш мьеко. С която можеш да си споделиш всичко за всичко. И ще знаеш, че тя никога няма да те предаде. И винаги е готово да помогне. И никога не пита - Защо?
Колкото по-далеч, толкова по-близо.
Понякога си мисля, че те познавам цял живот.
Която говори на нашия език.
Епика.
Обичам те (:
Много ми е интересно, как разни хорица смятат, че ако четеш нечии блог, то значи познаваш човека. Просто за протокола държа да отбележа, че това не е така. Можеш да познаваш някого, ако си го виждал. Ако имаш истински допир с него. Ако сте разговаряли. Ако си докосвал очите му. И пак не е много сигурно, че го познаваш истниски. Хората са доста енигматично понятие. Днес мога да съм едно, утре друго, а на следващия дне- нещо съвсем трето. Това е, защото сме непостоянни. Двулични. Многолики. И какво лошо има в това? Всеки има право на своята защитна реакция. Всеки има правото да се опита да не спогоди с даденото обкръжение. Не се нарича нещо лошо. Нарича се средсто за оцеляване. Да се слееш с околната стреда. Да станеш част от нея. Никой не е просто добър. Или просто лош. Или просто извратен. Или просто усмихнат. Или просто натъжен. При хората няма еднопосочност на чувствата. Не е възможно през целия си живот да изпитване едно и също. Днес си блян. Утре страшен кошмар, излязъл от най-тъмната нощ, материализирал се в твоя ден. Един ден ще разберем. Един ден ще имаме шанс. Някой ден. Някъде. Някак.
Сигурно го споменавам за пореден път, но не вярвам в съдбата. Вярвам в закона за възвръщането. Равното противодействие. Ако зарежеш, ще бъдеш заярзан, ако нараниш ще бъдеш наранен. Както се отнесеш, такова ще получиш. Някаква фалшива надежда. Един бездарен фарс. Една слаба актьорска игра. А прожекторите ослепително сочат към теб. Към теб и само към теб. Публиката очаква. Вече са нетърпеливи. Давай, изиграй отново играта си! Скрий тъжните очи зад нарисувана усмивка. Потопи отчаянието си в измисления ти свят. Малка моя актрисо. Покажи им колко си мила и коравосърдечна. Как можеш да правиш всичко със всички. И отново да си ти. Покажи им каква манимупалативна кучка си. Покажи им това, което един ден ще се случи на теб. Бъди мострата. Кукла. Ти си нищо повече от усмихваща се кукла с агонизираща душа. О колко много те обичам. Аз съм просто влюбен глупак.
Обичам Queen. Обичам да си пускам техни записи от времето, когато Фреди е бил още жив. И в един момент запчовам да си вярвам, че той и сега е жив. Че тези записи не са от преди повече от 20 години. После си пускам някой по-нов концерт с Пол например. И осъзнавам суровата действителност. Ние сме преходни. Много по-преходни от колкото си мислим. Животът ни, това е една частина. Една прашинка от Вечността. И ако времето е линия, то дали можем да се движим и назад?
Обичам Бохемската Рапсодия. Тя означава много за мен. С право е била вписана в книгата на Гинес като най-яката песен, до колото си спомням. На всички времена. Завинаги. Гениална. Многопластова. Изключително идейна. Съвъренна. Няма съвършенни неща. Но тази песен се доближава максимално до съвъшеннството. Счита се за композиционен връх на Фреди. И то какъв връх.
Обичам да си спомням за неща- отминали. Да се чудя какво ли би станало, ако. Обичам да пускам лентата отново в главата си. И да разигравам ситуацията по друг начин. И изходът да е нов- необичаен, любопитен, различен. Как да дадем воля на тези мечти?
Харесва ми да мисля за отдавна изгубени приятелства. За глуповитите начини по които съм постъпвал с хората. За глуповатите начини по които те са постъпвали с мен. Какъв филм.
Харесва ми да си те представям в бъдеше.
Харесва ми Дидка. Не обичам да споменавам имена в този блог, но ми харесва Дидка.
Обичам сладолед. Със лешников бонбон отгоре.
ОБичам ретроспекциите.
Queen винаги ще съществуват в сърцата ни. Колко изтъркани думи.