Тъмна. Истинска. И зла.
В сянката на една стара идея,
в праха на отдавна изгубена мечта.
Криеш се.
От какво?
“От истината”, ще кажеш.
Със животинска маска,
и със широко зашитите очи.
Някога той създаде теб,
създаваш ти сега.
А под животинското,
скрито зад пълната луна,
там из дълбоките дебри на нощта,
се таи най-нежната душа…
Оригиналът винаги е по-истински от кавъра. И като цяло, в 90% от случаите по-добър. Тъжно е, как несъзнателно търсим заместители на хора, които ни липсват, и които не могат да са около нас. Още по-тъжно е, че не си позволяваме да си дадем ясна представа за това което правим. Защото се мъчим да спасим себе си. А ако признаем на себе си какво става, значи сме съгласни с факта, че се самозалъгваме. Тъжно е да чувстваш нещо към някого. Има си своите красиви моменти, но никога не свършва добре. Прост закон на времето- любовна история със щастлив край не съществува. Всяко нещо си има определен живот. Накрая то просто… свършва. Тъжно е, когато сме толкова далечни, толкова неслучими, толкова невероятно фалшиви. Не обичам думата “фалшив”. Толкова нереални. Имагинерни. Като сън, в който прегръщаш одеалото. А то е просто едно одеало. А ти си просто един блян.
И ако някога тръгнеш на обиколка из дебрите на Тъжната страна, ще откриеш още много тъжни неща.
Напоследък нова масова истерия е обзела света- края на света през 2012-та година. Връщайки се назад, виждаме, че такива свършеци има поне два на всяко десетилетие. До колко е верен поредният Апокалипсис, наистина си нямам на представа. Мога да кажа само, ще поживеем, ще видим. Това, което е главният проблем на нас хората е, че не можем да се примирим с миналато си, и погледите ни са вперени страстно и безизразно към бъдещето. И никога не гледаме какво се случва точно сега. В този момент. Днес видях едно коте. Изключително доверчиво, любвеобилно, и красиво. Личеше си, че някога е било домашно. Бедно, малко създание, което не очаква зло от никого. Запитах се, колко ли ще му остава в този студен свят? Дали ще успее да преживее зимата? А очите му бяха толкова игриви. Като един човек, даже не ми мина през ума въпроса- ами как ли се чувства животинчето сега? “Живей за мига!” Това е изключително изтъркана фраза, която няма да използвам. Въпреки, че тя съдържа точно това послане ,което искам да отправя. Не можеш да промениш миналото. (поне все още не е открит сигурен начин). Не можеш да знаеш със сигурност какво ще се случи в бъдеще. Защото няма съдба. А дори и да има, не можеш да я узнаеш. Въпреки, че няма съдба. Отново зациклих на този въпрос. Та, единственото сигурно нещо, което ти остава, това е да мислиш за настоящето. В това настояще, в което бъдещето е 5 секунди напред, а миналото- 2 секунди назад. Имаш трисекунден прозорец. Какво би направил в него?
Това, което разбирам, е че ние, хората, имаме извратената нужда да вярваме в бъдещи глобални трагедии. Независимо дали са верни, или не. Това ни сплотява. Колективен дух. Да разглеждаш целия свят като едно съзнание. Новаторско. Но някой преди мен го е измислил. Наречи го статистика. Или някакъв вид психология. Защо след като клетките в тялото ми образуват едно съзнание, което съм аз, защо всички съзнания на света, да не образуват едно общо съзнание? Дали клетките ми осъзнават, че са част от съзнанието ми? А дали ние осъзнаваме, че може би сме една космическа личност?
Около месец, и тоя семестър завършва! Страх ме е да мисля колко много неща трябва да се случат в този един месец, който остава. Поне нашия университет, възприе точни, ясни и конкретни мерки, свързани с кризата, като съкрати семестъра с две (а може би три) седмици, и го обяви предварително. При нас няма такива масови и лишени от смисъл истерии, като в Софийския университет. Ние си знаехме още от лятото, че семестърът официално е 13, а не 15 седмици. (Реално ще е 12, защото… кой ходи там около осми декемврИ?! ). Все пак си мисля, че малко издивяват със напъните по всеки предмет да ни бъде зададена курсова работа. Като по някои предмети, изискванията упорито граничат с подготовката за дипломна работа, а претенциите докосват небесни висини. Но нищо. Нали за това сме студенти? За да се борим със абсурдите, които нашето мило родно университет ни предоставя. О, и после! И после! Акоо светът не вземе да свърши през 2012-та, може и да станем инженери! Ако свърши… Язък, че сме си губили времето да угаждаме на ято асистенти и някой друг доцент. Всъщност от лични наблюдения- омотаните курсови работи, които взимат толкова много то времето ти, във 99% от случаите са дело на асистенти. Не знам как точно да го коментирам това. Но както и да го коментирам, няма да е кой знае колко цветущо, за това ще сложим една графа “Ноу коменто”, и толкова. В крайна сметка, се мъчим да издържим. Пък каквото сабя покаже. От тук нататък предстоят само хубави нещо. (:
Eдин от най-грандиозните концерти. Фреди е безсмъртен. И винаги ще живее в сърцата на феновете. Enjoy ^_^