Имах честа да се запозная с него през лятото на 2013-та година.
Той беше може би последният истински часовникар в град Русе.
Дядо Стефчо, както го наричах, беше най-добродушният, най-възпитаният и най-милият човек, който съм срещал някога. Никога не съм виждал човек, който да е толкова щастлив от това, което прави. Който да го прави с такова желание, с такава страст с такъв пламък в очите.
Ходех доста често при него. Не само за да му дам поредния часовник, който да погледне. (покрай него старите часовници ми станаха страст) А и просто да си поговорим. Да си поговориш със дядо Стефчо винаги можеше да те зареди с букет от положителни емоции и усмивката беше нещо, което нямаше как да не те споходи. А той много обичаше да говори. За всичко. Изключтиелно всестранно развита личност.
Не бях го виждал малко повече от месец и половина. Заради глупави задачи. И все се канех да отида да го видя. Днес, когато минавах покрай ателието и видях некролога му, просто седнах на пейката и заплаках.
Там в малкото помещение, ползвано едно време навярно от портиера на входа на бл. Ангел Гецов, с размери метър на метър точно до пощата… Там твореше дядо Стефчо Илев.
Един истински Човек.
Почивай в мир, дядо Стефчо. Познавах те твърде за кратко, но краткото ни познанство ме убеди, че ти беше един истински Човек. Тъжна е, че на Бог му се развали часовникът и те прибра при себе си.
Да се похварля, че последните няколко дни бях в Швейцария, сега съм в Германия. Малко съм ограничен от към ресурси, за това в момента няма да мога да публикувам снимки, но направо се влюбих в първия град, който посетих. Казва се Фрайбург, намра се в подножието на планината Шварцвалд. Град над 200 000 човека, а въздухът е по-чист от колкото в Балкана. Направи ми впечатление, колко е пълно с колела и колела и колела. Може би около 90% от населението се придвижва с колела. Колите са екзотика. Малко са и през повечето време стоят паркирани.
Возихме се в бързоскорстонтие железници. Влакчето разви скорост около 250 км/ч, а вътре не се усещаше буквално нищо.
Видяхме Фрайбург, Майнхайм, Щутгард, Мюнхен, в момента сме в… мисля, че се казваше Ейнбург, но не съм 100% сигурен. Тук работи господин Станчев, който беше крайната цел на пътуването. Ядох в Бъргъркинг и мисля, че вече си имам хепатит. ;D
Не обичам фейсбук, не обичам вайбър.Не обичам и скайп, но ползвам стари версии. (Което напоследък стана малко трудо.) Харесва ми IRC. Беше мрежа без шарени глупости, обоснававаща се главно на текстови потребителски интерфейс. Истинска работа.
Мразя постоянните реклами, които изкачат от всякъде. За това не гледам телевизия и използвам софтуери за блокирането им.
Харесвах времето, когато телефоните бяха с кабел, а да отидеш да позвъниш на вратата на съсед за да го чуеш какво прави, се възприемаше като нещо нормално.
И ако това ме прави асоциален и назадничав - майната му на света.
Нека животът се върти както си иска. Аз накрая стигам до един извод. Щастието е вътрешна нагласа на духа. Можеш да си щастлив от това ,което имаш. А може да искаш и още. Нещо ми липсва обаче тази вътрешна нагласа. После се сещам, че съм жив. А можеше да не съм. И изведнъж Нагласата си идва. (: Трябва да се радваме и да ценим нещата, които имаме. Например вафла мура с лешник. Или зелен кит-кат… с лешник. Или шоколад Милка с цял лешник. Май имам някакъв афинитет към лешниците. . И синьо помбер. И стари часовници. Но стига толкова за мен. Кажи ми за теб, любов моя?