Кръстовището. Беше оживено във всяка една секунда на деня. Защото хората изпращаха чувствата си на там. Към други хора. И чувствата минаваха през Магистралата. А тя започваше точно от там. Някога имаше светофар, но той отдавна не работеше. Нямаха пари да го поправят. Пък и това нямаше значение. Там гордо, със уморено лице стоеше старият регулировчик, който умело влизаше в ролята на зелената светлина вече години наред. А чувствата постоянно пристигаха от всички краища не света. И всички те стигаха до крайната си цел. Докато един път той просто не дойде. И чувствата не знаеха какво да правят. И никое от тях не отиде където трябва в него ден. След време, някой пусна светофара. Но нали беше стар, и повреден… и от всичките му страни светеше ярко червено. Сега кръстовището е празно. А от четирите му страни чакат чувства. Които никога няма да стигнат адресанта си. Не е ли жалко това?
Здрасти, казах
Исках да умра.
Но това лесно бе.
и никог истински не съм го желал .
животът е това, което ме направи аз.
Аз съм това, - съграждащо битието си.
И усещаш в себе си неща.
две на брой.
Едното вярва, трепти.
другото отдавна вече тук не е.
Липсва ти това.
което някога наричаше съдба.
Чувството на истинност.
танца на дъжда…
В една посока тръгнах аз.
по друг път си ти.
и вече няма значение… нека си вали
Поняка ми е трудно да изразя какво точно чувствам. Не че ти трябва да знаеш. (:
Днес беше интересен ден. Важното е, че идва 13-ти. Това ще ме откъсне от тия лайна, в които съм затънал. Или ще затъна още повече? Всичко си има референтни граници.
Имам 500 одобрени коментара. и около 9000 спам коментари, който г-н Аксимет дружелюбно праща да се… Както и да е. Току що осъзнах, че за да продължа живота си по безгрижния начин, по който го живеех до преди известно време, трябва да си изясня нещо. Не знам защо така упорито ровя в това минало. Но съм сигурен, че нещо от него упорито ме тегли все назад, и назад, към няколко глупави момента, към шепа видимо безсмислени чувства. И честно казано не знам как да се отърся от това. Трудно е, когато някой безгрижник, остави такава дълбока и огнена следа в теб… Понякога се чудя, защо на моменти съм токова мекушав… В крайна сметка, нещата се нареждат, когато не ти пука за тях. Вложиш ли частица пукизъм… и става… е определено не става това, което искаш да стане. Все още те анализирам трескаво, макар, че мина толкова много време. И все още се чудя, защо подяволите?! Защо все още ми пука за теб, след като не трябва?! Съвсем несъзнателно с помощта на ютъб започнах да си възстановявам един плейлист от преди 2 години… Страно е, защото последниян няма нищо общо със случващото се.
Мразя се като пиша такива глупости.
Седя си, и си разглеждма тоя сайт- http://www.schiller-schule.info/ , дето навремето аз го направих, но по някое време като завърших от Дойчето го взеха, попромениха малко дизайна,и воала. Има Дидо, няма Дидо. Чудя се толкова ли съм тесногръд, че не мога да го преглътна това? Минаха около 5 години от както го създадох. И все пак ме е яд. Все още. И то не защото са го преправили, а защото никой никъде не споменава, кой беше първият човек, който си похаби сумати нощи да направи нещо. Не е честно така. Но е напълно в стила на това училище. Където няма значение кое как ще стане, важното е да стане. Най ми е забавно как са преписали индекса буквално от моята страница. Ако обърнете внимание най-долу има нещо за вестник “Сияние”. Това беше моя идея. Излезе точно един брой от него. През май месец година 2006-, ако не се лъжа. Интересното е, че явно даже не се редактират страниците, който са copy-paste. Нищо де. Виновен съм си лично и конкретно аз. Като бях на 15, не знаех що е то авторско право, и има ли почва у нас. Грешката беше моя. Въпросът със случващото се- морален. Сещам се как каза Пламен Иванов ме попита преди 5 години какво искам да кандидаствам. Аз му казах. Той ми се усмихна и каза- ще помагаме с каквото можем. Влязох сам в университета. Помогнах си сам. Седнах си на гъза. И учих, учих, о и между другото учих. Но това е Дойче Шуле за мен- изплетено от лъжи, лъжи, лъжи, премятаници…. о и лъжи! Тогава исках да се занимавам с литерутара междудругото. Ще стана инженер, дай Боже. Но все още продължавма да желая да се занимавам с литература и някакъв тип журналистика. Една тайна- точно за това създадох преди малко повече от две години този блог. За да мога да пиша някъде. Понякога се получава красиво, понякога - слабо и грозно. Но за мен важното е, че имам къде да пиша, когато ми се допише. (=:
Песента е поздрав за теб.