Сега се намирам там. На тъжното място с многото перони. А вагоните се носят безпомощно след демоничните локомотиви в един безкраен и безграничен танц - на тихото отчаяние. Ако можеха да говорят, щяха да плачат.
Безгласната буква се рее по течението на идеите на един тих и мрачен ум. Ум, който завладява и нежно я подчинява. На своите далечни и извратени идеи, пречупени през призмата, която те наричат любов Любов. Равномерно скърцащи, уморено потропващи в почти равномерен такт- вагоните отново са на път. Със своите почти усмивки на отдавна загубените лица. Родени в бляскавата идея на две щастливи очи, в които някога можех да видя звездите. Два дълбоки, черни всепоглъщащи инструмента на настъпващия Край.
Погълнат от шума, преплетен в спомените, запленен от бъдещето, вкоренен в миналото, отдалечен от нея, намиращ се тук, сега. И как? Крачка напред. Демонът е там. Демон във форма на спомен. Пуф-пуф. А те отдавна не правят така.
Гарите са тъжни места, където хората се сбогуват. Паметта избледнява, но смисълът остава.
Днес, 24.11.2011 година, е една тъжна дата в историята на рок музиката. А може би и музиката като цяло. Днес се навършват 20 години от смъртта на моя идол- най отличителния глас, който съм чувал някога и който за съжаление никога не съм имал честта да чуя или видя на живо- 20 години от смъртта на Великия, Единствен и Неповторим- уважаеми приятели- Фреди Меркюри. Фронтменът на Queen, човекът, който подпалзваше легендарни арени като Wembley. Човекът изпял- Too much love will kill you,Love of my life, We are the champions,Don`t stop me now,Bohemian rhapsody,Princess of the Universe,I want to break free,Breakthru,Scandal,These are the days of out lives бeзсмъртната We will,we will rock you, вечната Show Must go on. И това е само една частица от неповторимото творечство на Queen. Фреди е мъртъв от 20 години, а музиката им все още е слушана, обожавана и боготворена. И така ще е, защото някои неща не се влияят от времето. Умирайки, Фреди се превърна в безсмъртна икона. Гласът му ще се носи във Вечността. Защото той винаги ще има фенове. Защото той го заслужава.
Поклон пред паметта на един велик Човек и Музикант- Фреди Меркюри!
Из тъмнината на отминалия ден, в дълбочината на отдавна изтъркулили се лета. Под тежеста на безбройните зимни изгреви, примесени с идеята за дълбок и вечен мрак. Всеки ще умре. Независимо в какво вярваш. Независимо как го забавяш. Без значение, дали го искаш, или не. Всчики сме в плен на Очакването. Очакването на един Край. Прекарваме целия си живот, мислейки за Края. Вглъбени в бъдещето, търсейки в миналато. Забравяме да живеем. Сега. Някой опитвал ли се е, да преброи колко пъти мигва в разстояние на един ден? А колко пъти вдишваме? А колко пъти дъхът ни спира за момент? Например, когато я видиш там. Потънала в зимната мъгла, гледаща те с дълбоките си очи, издаващи скрито , почти невинно любопитство. Но ти го долавяш. Защото дъхът ти спира. А кога мислим за нещата, които ни радват? Малките неща. Нечия усмивка, нечия мила дума, нечии подскок. Не. Това са фонове. За нас е важно да разсъждаваме върху пропуснатите възможности и предстоящия Край. Мисля, че мигам средно по веднъж на 5-6 секунди. 12 пъти в минута. 720 пъти за час. Ако приемем, че спя по 8 часа, (което не е вярно)- 12960 мигания в рамките на будната част. А кога плачем?
Колко ли красиво се чувстват те, неосъзнаващите своята съмртност? Само човекът и делфинът разбирали Края. Колко ли по-щастливи са другите? А на нас? На нас ни остава да потъваме в далечната и погубена любов, в отдавна загубените мечти, в “ако”-тата на нашето минало. Напред, напред… към Падението на един глупав живот.
… която успя да се пребори със страховете си и го направи! Гордея се с теб! На теб посветих заглавието. (:
По времето, утре бил Краят на света. И аз не разбрах защо. Те напоследък прогнозите са толкова много, че когато в един хубав момент Апокалипсисът ни удари, ( а той все ще ни удари някак си, някога си), то никой няма да го очаква истински. Ще бъде нещо като да се наведеш за сапуна и да получиш неочаквана радост от анален произход. Примерно. За мен не би било радост. :D . Понякога си мисля, че съм гей. После виждам хубави цици и си казвам- кой? :D
За да живееш добре, тряба да се отнасяш добре със света. После и той щял да ти върне същото отношение. Логично, но без реално основание. Искам да напиша още, но някак си не ми стига въртела. Някой друг път. За това пък и песента, предвидена за сега, ще я покажа друг път. Сега просто ще го оставим празно.
-Говори ми мило, каза тя.
-Ти си толкова красива- казах. (Подяволите, остави ме намира )
-Наистина ли?
-Да. (Не)
-Говори ми още!
-И имаш толкова много ум. (Колкото може да се побере в грахово зърно)
-О, милчико. Сигурно съм досадна.
-Не си досадна, разбира се. (Конска муха би била по-малко досадна).
-О, кажи ми още!
-Ти ме радваш.(..като хлебарките, които намирам сутрин в банята)
-Целуни ме!
-Ще те целуна.(… когато Адът замръзне).
-Говори ми мило, казах аз. (Дано да не го направи, дано да не го направи.)
-Ти си толкова красива- казах.
-Наистина ли? (Подяволите, направи го…)
-Да.
-Говори ми още! (Иначе ще загуби увереността си)
-И имаш толкова много ум.
-О, милчико. Сигурно съм досадна. (Кажи, че съм досадна и да приключваме, мамка ти!)
-Не си досадна, разбира се.
-О, кажи ми още! (Идиот такъв)
-Ти ме радваш.
-Целуни ме! (Подяволите, вадя тежката артилерия)
-Ще те целуна.