Не желая всеки ден да сме заедно. Не искам да те чувам често. Не искам обещания и гръмки слова. Не искам клетви за вярност. Искам само ти и аз. В нашите кратки единични мигове. На някоя пейка. Или там където още като ни видят, знаят какво ще поръчаме. Да слушаме музика. Да гледам звездите. Понякога. Да мога да се вгледам в странните ти очи и да ти кажа, че си пич. А ти да се разсмееш и да се усмихнеш по онзи начин, вдъхновил Мона Лиза. Обичам ръката ти. И аромата ти. Искам те. Не всеки ден. Просто тук и сега.
Дефиниция за любов.
Повикай ме, когато имаш нужда и ще съм там. Не на празните приказки и глуповатите жестове.
Помня, когато те видях за първи път. Тогава бях още хлапе. А на теб даже не ти е минавало през ума какво може да се случи. Разбира се, ти тогава не беше моя. Отвоювах те години по-късно и това ме направи най-щастливия човек на земята.
През годините, ти ме предаде на няколко пъти. На най-неочаквани места, по най-странни начини. Спомням си първия път когато го направи. Тогава все още не беше моя. Трябваше да отидем до училище, и да те върна. Но аз реших първо да те заведа на центъра за да се похваля с теб на приятели. И когато решихме да тръгваме, ти се заинати и отказа да тръгнеш. Изби ме студена пот. Казах, че ще сме в училище, а ние сме на центъра. Това щеше да е много страшно. Но след много увещания и молби, ти тръгна. И отново бяхме в играта. 4 години след това, ти официално стана моя. Откупих те срещу 1000 лева.
Спомням си, как изобщо не харесваше другите с които излизах . Как винаги стачкуваше по всевъзможни начини, когато с нас дойде друга. Как ревнуваше. Как се побъркваше. В края на вечерта (или на сутринта), оставахме само двамата. Аз пусках радиото на рок станцията облягах се и се заслушвах. Мекото звучене, синкава светлина.
Запалвам те. Днес работиш отлично. И потегляме срещу огнената луна.
Живеем в него. Той ни създава, той ни направлява, той е архтикетът на цялото ни битие. Страх от евентуални последици. Страх от бъдещето. Страх от идеите, страх от развитието. Страх от новото. Да застанеш. Гледаш и очите ти казват- страх ме е от теб. Страх ме е от това, което искаш. Страх ме е от това, което можеш да направиш за мен. Страх ме е от плановете и от очакванията. Без да осъзнаваш, колко ми е коствало да ти кажа това и че не само теб те е страх. Писнало ми е да пиша за теб. Писнало ми е да разсъждавам над въпросите, над безкрайния цикъл без условие за изход. А цялото съществувание се гърчи в агония за един “break”. Писна ми да отричам. До гуша ми дойде да разсъждавам и да се мъча да направя каквото и да е.
Днес видях оная мацка, дето ми се правеше сумати време на развален грамофон, да се разхожда ръка за ръка със същия тоя умник, който я беше забърсал преди 4 години, после я заряза, защото замина, после пак се върна и т.н. Не че ми е работа, но ми дойде една странна мисъл на ума. Всичките вие си имате по един шибан палач. За който винаги сте готови да направите всичко. Независимо от времето, независимо от мястото и цената. Всичко. А всичко останало е прах срещу вятъра. Преход. Беш ли го и психология… А след това разбира се, той пак ви преебава. И започваме отначало.
А аз постепенно се превръщам в шибан програмист. Искам да бягам някъде далеч от тук.
Случи се толкова отдавна. В една тъмна нощ. На края на едното, в начоло на другото. До старото барче, което сега беше мебелен магазин. Преди това беше компютърна зала. Още по-назад? Нямам представа. Странно е, как когато изникне нова сграда, или предназначението на стара такава се смени, трудно си спомняш какво е имало там. Когато магазините се разместят, когато на мястото на поляната, където си ритал топка като дете изникне огромен, безчувствен и студен блок, ти някак забравяш какво е имало под него. Какво е съществувало преди. Хората казват, че трябва да се живее само за сега. И не трябва да се връщаме в миналото. Но ако не го правим, от къде ще знаем какви сме? От къде сме дошли? Каква е целта ни?
Имаше едно момиче. Което беше по-специално от всички други. Всъщност имаше три такива. Сякаш си говорим за титла. Наредете се на опашка да ме тормозите. ;> Когато титлата се оваканти, идва нов притежател и гордо окача пояса на мъченията около кръста си. Имаме нов шампион. ;>
Да чакаш в една самотна нощ, в която виждаш само пълната луна. С трепет в сърцето. Нещо неопределено. Далечно. Не зная как изглежда. Не знам даже дали е човек. Но го чакам. Споделената взаимност. Далеч от еднопосочната клопка в която съм затоврен. Далеч от душащото чувство на отачяност, което ме е завзело.
Да живеят! Вечна слава на тях. Вечна и неугасваща почит към “гениалната” идея да се предостави властта на всеки един малоумен тъпанар да обяви на света, че е пръднал.
Да пребъде най-яката форма на комуникация- Негово Високопреидиотощейшество Фацабока. И нека си слагаме снимки как се кефим, пием, чукаме на поразия и сваляме поредната шибана празна бройка, чието име надали ще запомним . Но ще го направим! Нека живеем! Нека ходим по съмнителни заведения, да се наливаме със странни неща, а на другия ден да разказваме- ау ако знаеш как се напих… А как съм се прибрал/а… И после се събудих с нещо странно в леглото. Пак че си се събудила. Гении народен.
Нека да пребъде и тиутър. Квото и да беше това. Защото ако извратената идея на фацабока до някъде я разбирам, то това “творение” на природата колкото и да си напъвам малкия мозък, не мога да го схвана. Едно време имаше само IRC. И хората бяха доволни. А всичко се препълни. Препълни с идеята някакви празноумни мацки да си показват циците по интернет и някакви пичове с обиколка на бицепса обратнопропорционална на умствения им капацитет, да минават за мачомееен. И после ако случайно ги видиш ей така да се разхождат на улицата- Цицорана Разтворикракова и Бицепс Големоумников си казваш- ааа е те тва е. Бъдещето. Бъдещето стъпващо върху чалга, коланчета вместо рокли и празни , но влажни погледи.
И ще питаш какво общо има това със гениалните социални мрежи? От къде да знам?! Но едно ще ти кажа- за да се ръгенш на някакво място в Интернет, да си публикуваш информация за рожденните петна и за това къде те сърби и защо аджеба не се чешеш там, а и като гарнитура да сложиш една доза снимки, показваща колко си яко мацка или супер пич… Ето това е върхът на интелигентността.
Вчера говорих с една приятелка. И тя ми каза- днеска правим с моя приятел един месец. Ама ние излизаме от повече де, но на тая дата се обявихме във фацабок. Да се смееш ли, да плачеш ли? Работата е уникално зле. А тъжното е, че стремглаво вървим все по-надолу.Където новината, че си пръднал, може да обиколи света за няколко минути. Да живеят лютите чушки. Ароматът.