Отново пишат, че идвал Апокалипсис. Този път за след месец. Слънцето пак нещо ги било свършило. Спомням си деня преди последния пореден Апокалипсис. 20-ти декември 2012. Беше вълшебен.
Писна ми от психоатаки. Писна ми хората да ми казват, че Краят е близо. Каква е идеята? Толкова да се зомбираме, че да се случи като в прикзаката за лъжливото овчарче ли? Когато То наистина ще дойде. И когато всичко ще свъ.
Не съм съгласен светът да свърши докато има деца.
Не би било честно.
Искам и аз да имам деца.
Дай Боже и внуци.
Времето ще си каже.
Искам всичките 2-ма читатели на блога ми, да видите отново това клипче.
И да се замислим заедно. Какво е? И как живеем? Постигаме ли хармонията? И някакви други такива дивотии, носещи ни душевен покой. Можем ли го? Мир с мен. С теб. И със света.
Който е казал, че времето лекува, може би е бил прав.
Времето обаче прави и други неща. Поставя бариери. Изгражда стени. Служи като препядствие. Но нима не е това, което то лекува? Стена към същината. Блокаж към глупавата изстрадала душа. Пулсът на една връзка. Във всяка следваща, ще се държиш както са се държали с теб в предишната. Това е проклятието ми. И си го нося този кръст.
Понякога обаче трябва да се спрем. И да се огледаме. И да се запитаме, какво точно сме загубили. И дали някога ще можем да си го върнем?
Искам няколко прости неща. И ще си ги извоювам. Каквото и да ми струва.
Прекалено много пиша за любов. И прекалено много я отричам.
Представи си яката мацка по която си падаш, как ти говори колко тъп бил даден пич. Поглеждаш я и виждаш пламъка в очите й. Тя толкова здраво е хлътнала по пича, който храни, че няма накъде повече. Бил дърт, бил грозен бил неориентиран. Но как иска да го чука…
Тежко е, тежко е.
Та май тази асоциация ни съпоставя мен и любовта. Не спирам да й сипвам, но толкова много я искам отново до мен.
Тежко е, тежко е.
Напоследък, постоянно използвам фразата с тежкото. Може би за това съм направил мускули.
Тежко е, тежко е. ;D
Шегата настрана. Тежко е да си сам.
Но… Съществува ли твоят човек?
Съществото с което ще се чувстваш на място. Съществото с което няма нужда да играеш роля. Което ще те погледне в очите и ще ти каже- това съм аз. Не съм нито повече нито по-малко от теб. Момичето за което ще станеш сутрин рано и ще направиш палачинки. Момичето, което вечерта ще те прегърне и ще ти каже колко много те обича. Лекият разговор, истинските погледи. Да знаеш, че винаги ще можеш да разчиташ. Че можете да си звъните по всяко време на денонощието. Че сте ти и тя. Тя и ти. И че нищо друго няма значение.
Животът е тежко чудо.
Животът не е създаден за да бъде изживяван сам.
Everybody needs somebody. You`re not the only one.
Нооо разбира се не трябва да се превръщаш в Дидка, когато си вземеш гадже.
Дидка напоследък ми стана нарицателно за човек с гадже. Като й се обадим да излезем, вече ме сърби езикът направо да започна със: “Сега по какъв начин ще ни откажеш? ” :D
Това беше лирическо отклонение. За което ще си изпатя. По-нататък в житейския ми път. Най-вероятно ще ми откъсне топките и ще си ги окачи на стената. Тежко е, тежко е. И топките ми са тежки, така че може и да оцелеят.
I have big balls, you have big balls….
Но защо ли ми се върти в главата друга песен- Accept- Balls to the wall? ;D
Чудя се, какво ли прави бъдещата майка на децата ми в момента? Познавам ли я вече? Ще се запозанем ли? Това е толкова Тедски… И доста зловещо. Криипи.
Междудругото, доста хора са ми казвали, че съм крийпи. А аз съм просто едно същество, което въздиша и те търси. И ще те намери… Или ще умре, докато те търси. Да, започвам да разбирам какво имат впредвид хората като ми кажат- “Плашиш ме”.
Интересно е. Когато изляза на първа среща с момиче, има два варианта:
1. Целувка още на първа среща (тука историята може да започне)
2. Озадачен поглед и фразата- Странен си, плашиш ме. (тука е енд ъф стори, която даже не е започнала)