Nemo`s Gate

Ех, как го обичам това училище… Всъщност, не… Обичам сградата, обичам хората вътре… Напоследък обаче си задавам въпроса, обичам ли хората на втория етаж в тъмното коридорче? (Бел.пр.  Под тъмното коридорче, автовър има впредвид етажът, където се намират директоските кабинети. Тъчното идва от това, че няма прозорци.)

  Нека се върнем две години и поливан назад… Месецът беше Феврурари. Дидо беше 10 клас. Тогава Теди и Милена бяха подели една кампания, за посещения на дом за сираци ” Надежда”.  И аз бях участник в организирането. Всеки път, когато отидохме там плачех… Това е просто уникален сбор от чувства. Това което изпитваш, когато доставиш малко радост на тези бедни деца, и после осъзнаеш, че ще си тръгнеш, че тази вечер ще си регнеш в собственото си легло при собственото си семейство, а те ще останат тук… Болката е нечовешка… И така, Теди случайно се изпусна пред нашия любим директор, че разбирам от компютри и мога да правя уеб сайтове. (това за сайтовете не беше вярно понастоящем…). Първоначално идеята беше да се изготви уеб сайт на самия дом, но иницативният г-н директор, даде идеята, частта за дома да бъде част от бъдещият сайт на нашето училище… И на кого се падна честта? (Въпросът е реторичен. ) И така, Дидо започна да се учи, как се правят сайтове… Попринцип, бързо се уча и схващам, а този сайт го взех меко казано присърце. Последваха поредица от безсънни нощи, в които работех. Открих, че съм най-пълзотворен в периода между 1 и 6 сутринта. Харесваше ми. Въпреки, че заради този “режим”, имах проблеми със спането и после ми се наложи чак да гълтам валерияни, че да заспя… (попринцип отричам вясякакви сънотворни и прочие. През живота си най-силното, което съм бил е валериян, и надали е било повече от 4-5 пъти. И то повечето, точно в този период… ) И така, към средата на март, беше готова работната версия, в която влях толкова много… Фонът беше отровно зелен, на нашия директор така му харесвало… Но хората, пък и аз, не мислехме така, за това се заех да го преработя, и така се роди крайният вариант, който лично аз много харесвах. Датата беше 10 май, сайтът беше готов. Готово беше и първото и единствено издание на училищният вестник “Сияние”, издаден и събран по моя иницатива… и всичко тръгна добре… Администрарх го, поддържах го… До един прекрасен момент, когато се реши, че за да се публикува новина в сайта, то тя трябва да мине през една камара бюрокрация, и ако случайно бъде одобрена, чак тогава да се появи на сайта… Аз разбира се, се подразних адски много от това и волю или неволю започнах да се отдръпвам от проекта. Мразя бюрокрацията! Във всчиките й форми! Поисках няколко човека да ми помагат в поддръжката, защото сам просто нямах нерви. Естестевон, направиха се няколко опита, но така и не се намери точния човек. И всичко се забрави… И така, допреди няколко дни, когато моя милост, осъзна, че се е появил нов официален сайт на ДОйче Шуле… НОВ! Е, да де, бяха взели почти всичко ОТ МОЯТА РАЗРАБОТКА. Авторските ми снимки, идеи, някои рублики са копирани ЕДНО КЪМ ЕДНО… Общо взето, новиятг сайт е точно една леко променена  и безвкусна версия, на МОЯ САЙТ, в който вложих толкова много, и изградих с толкова чувство. Името ми разбира се, не е споменато никъде. Поне елементарно уважение да беше проявоне към моята натура… Но не!  Мислят си, че след като съм завършил, вече няма да ми пука. Е да ама не! Моята версия, която беше спряна, от днес отново е активна! Нека съществуват успоредно и хората да преценят…

Ех как го обичам това училище…  А за тъмния коридор…

Страхотен ден  е понеделникът. Всъщност понеделник ли е днес? От Завършването насам, малко ми е мъгляво всочко. Но да речем, че е понеделник.  12 В, отново се събра за да си вземе бележниците. (+ Беше  просто идеално. Бях си решил, че ще снимам, и даже си взех фотоапарата (поне така си мислех…). Както обикновенно, с Владо решихме да отидем половин час по-рано, а тръгнахме 5 минути преди уговорената среща. И както винаги си решихме да си вземем такси. Оказа се, че шофьорът познавал един даскал от училище, но това е  друга тема на разговор.И, така пристигаме си ние, аз както винаги със слънчевите очила на очите, а очилата с които виждам в джоба, не осъзнавам, че те хората вече били на Кристал. Поздравихме Иво за рождения ден (ЧРД ИВЧОООО! :D ), и седнахме. Най-много се израдвах на Надя и Теди. Леле, колко ги обичам тия двечките…  То и Сашко обичам, ама той не може да дойде. Грр. И Владо го обичам де, но той всеки ден кисне у нас (няма лошо), така че не ми липсва. :)   Нищо интересно, освен, че ме обърнаха малко на сервитьорка… Диде, донеси ми кола, Диде донеси ми фанта… И аз нали съм добричък… Поне, бакшиши да ми даваха… Но, не… А срещнахме се с моя любим фотограф, който се оказа, че все пак е направил снимките. То това е друга история, обещавам, че ще отделя поне една статиика за тоя образ. Уникален е. И в един момент, наш Дидко, си реши, че трябва да снима това прекрасно девойче Теди… Хубаво де, ама точно в тоя момент Дидко осъзнава, че апаратът го няма…  Тук е момента да внеса едно лирическо отклонение- губил съм един апарат, изживях го доста трудно… В старанието си да стана бързо за да отида до училище да проверя, дали не е там, олях Надито и Мартин (скузу…). На Мартин даже не можах да му се извиня, защото като се върнах, него вече го нямаше… Е, след като се обадих в таксиметровата фирма, която ни вози, и след като обърнахме половината училище с пазача, се сетих да се обадя до у нас, да видя, дали съм го забравил…  Този път късметът беше на моя страна… Фотоапаратът бил жив и здрав на поставката за обувки… Ах Дидо, Дидо, малоумник такъв…

Сега ми предстои да се пусна до Крис след около час,после ще ходя да се занимавам с нещо, което баща ми звучи определи като чистене на витрини… Подозирам, че няма да е особено забавно, но както и да е.

Дидо, out :)

Здравейте. Искам да се похваля на читателите на блога ми, със новото фенсайтче, избработено от моята много добра приятелка- Кари, и намиращо се на адрес http://kari.smarfcho.com. Както сигурно се досещате, то е посветено на любимия на билиони жени по света, едноименен сериал, а от скоро вече и филм. Сайтът се отличава с изключителна вещина. Още от пръв поглед си личи, че Кари го е направила със размахът, който само тя притежава. Блогът на NeMo й пожелава с времето сайтът да стане още по-добър,  и по-добър, и да набере голяма популярност!

Здравейте, и добре дошли в неделното издание на блога ми. (+

Започва един ден, който попритцип не обичам много. Въпреки, че денят се познава по неговия край. Ако денят ти свърши с усимвка, ако един момент, ако дори една секунда от него, те е накарала да се усмихнеш, то денят си е заслужавал.  Светът е за оптимистите. Това го казва един непоправим оптимистично настроен песимист, но това е друга тема на разсъждение. 

   Какво предстои днес? Ами адски много свободно време, което се чудя как да опълзотворя. Ще поошетам малко у нас, после дупка. После към 6 часа трябва да излизам с Крис и Ренито (мразя да ги гледам как постоянно се натискат, а аз си седя в ъгъла… Иначе Крис ми е най-добрият приятел, Ренито не е лош човек, но заедно когато ги гледам , се депресирам и се сдухвам…Просто ми напомня, колко съм сам…)  Както и да е, изтърпява се, въпреки, че трябва да влагам неумоверни усилия.  Но пък от друга страна, това да си необвързан, не е нещо лошо кат оче ли. (+  Май де… Не знам, винаги съм си мечтаел за някаква по-сериозна връзка. Обикновенно “връзките” ми не продължават повече от 3-4 месеца,  в най-добрият случай. Това пък като се замисля, може би не е чак толкова зле… Абе всъщност зле си е… Мамка му, искам човек до мен. (: Както и да е. :)   We shall see in time my friend…

   Gut, струва ми се доста незавършено, но по някаква космическа случайност, аз съм главния редактор, така че отива да се публикува. :P

Здравейте, и добре дошли в чисто новия ми блог. :)  Надявам се да не е толкова злополучен, като последния, нищо че го стартирвам точно на тази дата. Дата, щастлива за някои междудругото. ;)