Nemo`s Gate

В краката ми се търкалят мрежова карта, захранващ кабел, болт от стола ми и две гири. Така е от три дена. Мързи ме да ги вдигна. Тъпо е. И без това нищо лошо няма да им се случи там.  Надявам се де. ^_^  Логиката го изисква поне. Тоя крак все още ме боли… Вече стана трети ден. И все по-лошо и по-лошо става. Поздрав за баща ми, който имаше наглостта да ме събуди в 10 и 30 сутринта… ЗА ВАС НЯМА ЛИ НЕЩО СВЯТО ВЕ?!  Кога се прибрах, кога легнах, че да ме будиш в 10 и 30 ве ненормалник?! (Поздрав за Ванката ^_^). Най-странното беше, че първите около 2 минути от будното ми състояние, изобщо не ме болеше крака. Направо бях забравил за него… Но после изведнъж пак ме сряза…. Вчера ми изказаха теза, че това било вена… Възможно е, не знам. Не са ме боляли вени до сего, но се чудя как ще изкарам утре от 7 сутринта до 9 вечерта на крак…Бе чудя се не чудя, няма кой да ме замести. Това е положението… Уф мамка муу сега взе и да изтръпва… Какво ми става ве вашто семи… Както и да е. Най-много да го отрежат. ^_^ Дано да не се стига до там де.  Варна my friend… Варна is my city… Това е другото странно. От 12 годишен, знам, че ще уча във Варна. Нещо подсъзнателно ми казва, че Варна е моят град. Че във Варна искам да прекарам студентските си години. И по-странното е, че толкова малко съм бил там, а съм толкова сигурен в желанието си. Алекс ми изказа предположение, че може би в някой друг живот съм живял във Варна. ^_^ За сега това е единственото почти логично обяснение, за което се сещам, та може и да го приема. :) Подавам си документи в Икономическия във Варна, без да се обяснявам на родителските тела, (защото знам, че ще се помъчат да ме разубедят), и ако ме вземат, пътят е ясен приятелю. Пътят е напред! ^_^ Въпросът е, колко крака ще имам до тогава. :) Това в рамките на шегата разбира се. (Надявам се де…)

Дидо out

Тъмния коридор, който се постара да опорчи едно такова красиво събитие като дипломирането… Отидах с такава надежда и радост. Първо се оказа, че в Огледалната зала, не може да се диша. После Миленския пусна едно супер филмче, което беше правил с даскалите и започна самата церемония…Чаках около 30 минути, изпълнен с надеждата, че ще получа дипломата си… Накрая господин Иванов си свали очилата и каза ДОТУК. И стоях като теле, и примижах умно, и се чудех, КАКВО СТАВА ТУК ПОДЯВОЛИТЕ?! Искам да благодаря на специалстите от тъмния коридор, че заради една шибана невърната книга, ми опропастиха дипломирането. Специални благодарности за г-жа Дановска, която дълго време смятах за мой приятел и близък човек, специални благодаронсти на г-н Пламен Иванов и г-жа Стоянка Тодорова също, също участници в това. Благодаря, че заклеймихте по този начин завършването ми. Поклон пред вас. Майната му. Гавра след гавра, а? Но на кого му пука…

   Някога задавали ли сте си въпроса, защо обществото ни е такова? Защо, можем да видим човек на улицата, нуждаещ се от помощ, и да го подминем хладнокръвно, с мисълтта, че този проблем не е наш? Някога, питалили сте се, защо всички се злослови срещу управлението на света, но никой никога не прави нищо? Някога питалили сте се… Боже, това е толкова изтъркано… Да си човек де. Всеки ще каже, че той е човек, а всички останали са хора. Разбира се… Веси си мисли, че е уникален и неповторим. Че нсе отличава от масата. Или може би не…  Аз част ли съм от това общество, което мразя?  Ако бъдеш част, то ти се превръщаш в това, което мразиш. Ако не бъдеш част, си обречен на дълго, сложно и трудно съществуване, в което отстояваш себе си, принципите си, идеалите си… По-лесният начин разбира се, да влезеш в обществото, с ясната идея, че го правиш, за да не полудееш. За да имаш хора до себе си. Да се радваш на споделени идеи, да не се отчайваш от това, че масата намира битието ти за странно и отблъскващо… Какво е странно в наше време? Странно е да  вярва шв любовта. Странно е да обичаш и да си обичан. Странно е приятелю, да имаш морал. Странно е да намираш за нередно  деца на по 14-15 години да правят секс и да не им пука от това, странно е да имаш мечти, да вярваш в нещо… Странно е да се надяваш на утрешния ден и усмивката, която той може да ти донесе. Странно е в 00:01 часа да се усмихнеш, и да си кажеш, че е дошъл нов ден, и че дивото отчаяние е останало в предишния такъв… Такива неща, не се приемат от това общество приятелю… Въпросът е защо? Някой ми каза, че един ден нещата ще се променят. Че идеята на мечтателите ще се върне. Че новият ден, ще е едно ново начало. Каза ми, че светът ще тръгне на по-добро… Каза ми го, и ми се усмихна… А аз стоях там, гледах го с изумление и си казах: “Гледай ти, човек…”

Написах първата си статия. (+ Алекс я определи, като  лишена от смисъл. Е, тя не харесва женски списания, а тя е написана в стил Козмо. :) Така че, може би не е точна оценката й. :) Не знам. Чудя се, дали да пробвам да я продам някъде… We shall see in time…

Иначе, днес трябваше да започна работа, но малко се протакаха работите, за това реших да взема да се подстрига, че косата ми беше нараснала неимоверно. Тези дни ми липсва нещо определено… Не знам как да го определя. Запознах се с Иив. Адски ме е яд, че не е от Русе… Но явно винаги има причина, която да възпре човека… Я безверие, я разстояние, я нещо друго… Тъп свят. (:   Всъщност е хубав. Обичам си го. :) Но на моменти прекалява с гаврите си към моята скромна личност. Днес чух една страхотна песен, докато се подстригвах Alice Deejay-Better off alone. Лишена е от текст, но музиката е уникална. Препоръчвам я горещо. (: Ей, то станало утре, докато си пиша… Добро утро. Започна нов ден. Ще търся усмивката в него… Поне ще дам моята. Надявам се, някой да ми отвърне със същото. ^_^

Дидо out

Планът беше бирфест. Обаче с Крис и Ренито много яката се разминахме… (а трябваше да дойдат до у нас да ме чакат на вратата… :@ )Седях си аз в стаята и мислено проклинах дезориентираността на тия двамата сладури, когато получих много интересно съобщение от непознат ник в скайпа, че след 30 минути трябва да съм на халите. ;P Много вяра не хващам на непознати, но след като разбрах, че е Алекс,  се изнесох от нас по най-бързия възможен начин… Естествено закъснях с 15 минути, и ги чаках около 15 минути,но  майната му. (+ Там бяха Сашо и Радо. Ей тоя Радо, първия път като го видях имах усещането, че ще ме убие с поглед. Но после се оказа супер пич. :) Поне с таков авпечатление останах де.  ;)  Ходихме на ДАФ. Винаги съм му се чудел на това заведение на цените, но пък атмосферата е много яка.  Пък и сервитьорката беше пич. (=  Понаглеждахме малко и мача, ма тия категорично отказваха да си вкарат по някой гол. После пък Алекс ми напомни, че имах и друга среща за тая вечер… Осъзнавайки, какъв съм малоумник се хванах за главата… Това момиче няма да иска да ме види повече. Нищо де, беше първа среща. Щеше да бъде де. ;p Не можеш да се ядосваш за нещо, което реално не се е случило. (: Междудругото се запознах и с на Алекс сестрата. И тя е сладур. :)

 След това си реших, че трябва да се видя с ония двамата сладури, въпреки, че им бях доста ядосан, но като им се обадих, те вече се прибирали… Ненормална история. По-късно със Сашо се завъртяхме малко към бирфеста, за да констатираме, че ония все още не са си дръннали гол. ;D Кофти тръпка. Аз пак си забравих апарата де… Много важно… ;D Абе оправих си настроението, за което благодаря. ;) Защото целия ми ден беше едно ступидо. Точно преди предполагаемото излизане с Крис и Ренито си проведох един разговор, който още повече ме крашна. Но пък истината си е истина. Боли, но като я знаеш, ти олеква. Това си е житейска истина. Няма нищо по-грозно и по-достоверно от истината.  То утре, тоест днес де, ще поливаме и матурите, ма за това обещавам да си взема апарата… Ако не забравя де. :) След малко отивам да зяпам поредните два записани епизода на “Шеметни години” по GTV.(Viva видео :) ) Ей, това е уникално сериалче! Горещо го препоръчвам, на всеки, който е имал смелостта да се порови в блога ми.

Дидо out :)