Уюта на една есен. Тогава, когато навън вали. А ти гледаш през прозореца, как се стичат капките. Искам с чувството на една пролет. Когато излизаш подскачайки. Толкова е топло. И игриво. И ухае. Пролетта ухае на теб. Искам да видя и първия сняг. Да сме се прегърнали, и да гледаме танца на снежинките заедно. Искам едно истинско лято. Истинска усмивка. Истинско чувство. Искам теб. Истинска ли си? Мога ли да те докосна? Да те прегърна? Да те целуна?
Ето това е безмузието. ВЪРНЕТЕ МИ МУЗАТА! Беше толкова хубаво, когато бяхме заедно! Постоянно си мислех за теб. Ти усмихваше деня ми. Ти внасяше нова искра в живота ми. Пречупваше светлината. И черното беше… жълто. А червеното- лилаво. И и и. Искам си музата!
Но както и да е. Смело напред. Там където, минало, бъдеще и настояще се пресичат по един апокалипстичен начин. Sunshine, Sunset, Sunrise.
Имало някога, някак си нещо. И това нещо не било добро. Напоследък съм пред една дилема- що за музика слуша моята натура. И метъл ли си, ако не се обличаш като метъл, а просто харесваш метъл? Поне в моята перспектива, не зависи чак толкова много от облеклото. Не че не ми ходи черното. Просто е тъпо да вървиш по улиците с дрехи, крещящи- вижте ме аз съм такъв и такъв. Винаги съм предпочитал неутралното облекло. Бе не съм и някакъв твръд металист де. Обичам по-мелодичните неща. Тъй де, еби го. Не може всички да сме като бат ви Алексей с коса до гъза. Не че не можем де. Ма сешоарите миришат. ;D Да, знам. Трябва ми нещо, което да ме вдъхнови. Тва ми го каза и Мими вчера- Каза- преди с две думи заковаваше. Сега си го смучиш от пръстите. Дейба.Някога си имах музи. Сега имам разхвърляна стая. Която днес ще подредя. Решението е взето. Но тва не е вдъхновяващо. Вдъхновяват снежинките… See ya ;)
Искам ли го този филм всъщност? Ще че учудиш от отговора.
Добър вечер, видиотечке моя. Светеща витрина в черната нощ. Привличаш всичките същества към теб. А те се блъскат смело във измамните ти стъкла, мъчещи се отчаяно да те опознаят. Невидима преграда, на нещо неоново и студено. И някъде там вътре, ето в онзи ъгъл, има едно усмихнато мило момиче. Тя е топла и нежна, а студените ти светлини не стигат до нея. Кой филм искаш да гледаме довечера?
Вяра, Любов. Липсва ни само надеждата. И постигаме светата Троица на всеки глупак. Любовта е илюзия. Вярата просто я подкрепя. А Надеждата… Тя е вяра. Връзката.
Имаше някога мъж. Той се влюби в жена. Никога не беше се влюбвал така истински. Никога не можа да си обясни защо се влюби.И защо точно в нея. Сякаш съдбата, в която той не вярваше, го тласкаше упорито към нея. Въпреки, че той знаеше, че не трябва. Имаше едно време едно момиче жена, което просто си прекара добре за известно време. А мъжът все още седи някъде там, и се дави в собствената си съдба. В която той не вярва.
Някога имаше и момиче. Обичаше мъж. Мъжът беше с няколко жени. Но тя го обичаше. Беше готова да го дели. Заради няколкото незабравими мига. Тя никога не бе цяла. Никога не се почуства завършена. Някога имаше мъж-курва. И жена, която се давеше във собствената си любов. По какво си приличаха? И двамата вярваха. Безнадежно. Глупаво. Лишено от смисъл. Любов. Нима някога има смисъл? Сняг. Поглеждаш нагоре в лунното небе, виждаш снежинките и казваш- Господи, колко е красиво. Дивият танц на умиращите снежинки… Любов. Вярвай си.
Някои песни вървят в комплект. Други песни ти говорят. Трети ги наричаш съдба. Четвърти… Музиката е нещо красиво. Точно като теб. И ако времето е зимно, покажи се на прозореца. Поеми дълбоко въздух. Усети мириса на лято. Нека той премине през теб. Нека сгрее кръвта ти. Усети го. Ти можеш да чувстваш. знам го. Защото съм го виждал. Защото съм се докосвал до твоята същност. Защото съм те чувствал и аз. Вечер преди да заспя. Сутрин, точно преди да се събудя.
With love, John
О, да. Ъф коурс
А сега е февруари. идва 14-ти. Време е, възможно най-лицемерно да покажете на човека до вас, колко го обичате. Време е, да се обясните в любов на някого. Време е да се затворите в самотната вечер, в компанията на телевизор, и кофа сладолед. (Или картофени мечета.) Време ви е. Аз ще ти кажа, че те обичам на 15-ти. Или пък на 16-ти. А защо не на 17-ти? Защо изобщо трябва да го планувам? Ще те поканя, ще излезем, ще те хвана за ръката, ще те погледна в очите, и ще ти кажа- Обичам те. Благодаря ти, че те има. Благодаря ти, че си най-объркващото, и най-радващото нещо в живота ми. Благодаря ти, че истински ме караш да вярвам в неща, в които никога не съм вярвал. Благодаря ти. Благодаря ти, че несъзнателно правиш толкова много за мен. Благодаря ти, че ти пука за мен. Благодаря ти, че си такова неповторимо същество. Благодаря ти… И знаеш ли, наистина те обичам. И не го прави на 14-ти. Направи го на 15-ти. Или на 16-ти. А защо не на 17-ти?Не се поддавай на значеинето на нещо толкова тривиално като празник, който даже не се празнува от нашата църква. Не съм голям християнин. Но това не е празник на Православната църква. Пък и защо да си търсим ден, в който да кажем- Обичам те! Покажи го! Направи го! Не чакай глупави дати, и моменти. Импровизирай. Почувствай. Прегърни силно. Хвани ръката. Разходете се. Направи малък комплимент. Целуни. Не бъди никой. Не знам как звучи. Рядко препрочитам. Рядко вярвам. Но сега го правя.
пп
и ако се колебаеш, и ако мислиш, че ще съжаляваш. Просто го направи. По-добре да съжаляваш за нещо, което си направил. А не да чертаеш мислени планове. Въображаеми сюджетни линии. Да допускаш какво би станало ако. Just do it. Карай да върви. Пък каквото ще да става.