ное 07

Междуличностно пространство

Author: NeMo  |  Category: нещо.

Имало едно време една баналност. Самото време е баналност. В един блог прочетох, че то било мъртво. От време на време обаче не е така. Има разни усмихващи моменти, които те карат да се радваш. Моменти, които могат да те накарат да минеш километри под дъжда, без чадър, с малоумна усмивка, лепната на главата ти. Такава усмивка, която цял ден не иска да слезе от там.  И времето се оцветява. И оживява! И валяло дъжд?  Тихият, лилав и мрачен есенен дъжд. Той всъщност тогава е усмихващ.  Да усещащ как капките се стичат по тила ти, и как обувките ти правят- Дзвак, дзвак. И да вървиш с идиотската усмивка, караща душата ти да пее. Дъжд.  Песен. И после…  Затворен в това, което наричаш днес. И с копнеж там някъде в теб, чакаш следващата идиотска усмивка. Следващия път, когато ще видиш тези така красиви, и дълбоки очи.  Но тя така и не идва…  И те оставя в  смътно очакване… И някой път обаче, когато не очакваш отново я виждаш. Нея.  Върви по празната алея, в мъртво мълчание. Мъртво, като времето. И си казваш… Господи, какво е направила?!  Къде е усмивката? И тогава виждаш - усмивката се е продала на сивотата. Точно там, редом с нея, с камшик в ръката, бодро крачи пустотата. И дъждът отново прокапва. И отново си там.Едри, грозни, мъртвешко студени капки се пропиват в теб. Потреперваш. Обръщаш се за последно. И истински се затичваш към  това което си бил, и винаги си бил. Но този път нищо няма значение. Там, в този храм вече няма нищо цветно. Боичките са черно-бели. Светът е… Мамка му, къде ми е чадърът? И времето отово започва да умира… а на теб ти остава просто да се рееш, и да чакаш…

Leave a Reply