Някои привички трябва да бъдат изкоренени. Например, трябва да спра да си бъркам в носа.
Шегувам се. Не трябва. Тоест, не си бъркам в носа. От тука нататък, каквото и да кажа, ще излезе, че си бъркам в носа, така че просто ще спра да пиша по тази тема.
Имам да си правя дипломна защита. Но реших да не е тази година. Някой ден, може би. Но не и сега. СЕга съм твърде зает с това да се отказвам от това да си бъркам в носа. (Ето, пак го казах). А да се откажеш от това да си бъркаш в носа, е много трудна работа. Трудно е. Изключително трудно. Споменах ли, че е трудно? Но, майтапът настрани- НЕ СИ БЪРКАМ В НОСА! (Късно е, нали?)
Тая магистратура, тая дивотия. Изобщо университетъ като цяло. Ако трябва да се върна назад във времето… Ако не бях решил да се катеря по стълбовете, когато бях на 17, най-вероятно нямаше да се запозная с г-н Бисер Николов и нямаше да налазя в това общежитие. И животът ми категорично нямаше да се развие по този начин. Толкова много радост съм оставил в тази сграда. В последно време и толкова много болка. Винаги са ми се карали, че давам душа на неодушевени предмети. Казват ми- не е правилно. Глупаво е. Не се привързвай към купчина ламарини (кака Сийка). Не гледай тази глупава сграда с такова умиление (общежитието). А аз си имам едно шкафченце, където си пазя споменчета. Глупав, глупав аз.