Ако стаята е празна.
То къде съм ?
Втренчен в несъществуващото аз
на отдавна изгубена душа.
Тъмно е. И празно.
Но съм там.
Гледам те.
Виждам те.
Искам те.
Някъде.
Никак.
Далеч.
Хич го няма. Всъщност, получават се добре, когато действително ме мъчат любовни разочарования. Не мога да кажа, че в момента съм щастлив. Но в никакъв случай не мога да излъжа, че съм нещастен. Искам нови хоризонти. Ново начало. Нови хора. Нов трепет. Не искам повече да гледам към неориентираното минало. Бъдещето. То е толкова вълнуващо. Непредсказуемо. Може да се случи всичко. Абсолютно всичко. Толкова много необятни променливи. Толкова много абсурдни взаимодействия. Толкова много случайности. Не вярвам в съдбата. Тя е глупост. Но вярвам в случайността. И в късмета. Всъщност, те са доста сходни като същност. Малко вероятни събития, които се случват. И се случват. И се случват. Както беше написала една мацка, на която казвам Джон- “Шансовете едно на милион, се падат девет на десет.”(оригал на Тери Пратчет. Гениален) Невероятно е. Летящо вярно. И толкова усмихващо. (:: Защото небето не е само лилаво. А тревата не е просто червена. “Тревисто синьо и небесно зелено.” (цитат на моята Надя, която се загуби по германските земи. Тю!). Светът е прекрасно място. И чака само теб. (Преди да влезеш обаче си изпери чорапите, моля.) Ухание на вода. С дихание на пролетна въздишка. В тишината на една есенна идея. Към портите на Вечната… небе покрито със звезди. (очаквахте нещо в женски род, нали? е, извинявам се, ако не съм оправдал очакванията. :D)