Ако приемем, че светът е черно-бял. Би ли погледнал. Знаеш ли със сигурност, как виждат другите? За да определиш, какво е нормално. Нормалното не съществува. Всичко е въпрос на гледна точка. И на мерило. За мен е нормално да съм сам самичък. За теб е нормално да си имаш по няколко човека. Аз съм егоист. В пълния смисъл на думата. Но на теб дадох. Дадох толкова много. Дадох ти късче от душата си. Време е да ти разкажа, какво наистина усетих. Защото историите. Те нямат весел край. Запознах се с теб. Беше неловко. Седяхме на онова място. Седнали един срещу друг. И се гледахме. Някоя случайно откъсната дума. Тук таме странен поглед. Когато се разделихме, аз ти стиснах ръката. Трудно би могло да се получи по-неловко. Някаква небесна случайност ни събра отново. На една пейка в парка. Говорехме за есе. Не си спомням. Кое и как. Спомням си най-прекрасната снимка, която ти и до ден мразиш. Тогава ти не знаеше. Сигурно подозираше.
В онази тъмна вечер. На тъмната уличка до сладкарницата. Когато те целунах за първи път. Ти може би не знаеше, но аз знаех. Думата, която търсим беше “филмиране”. Няколко целувки. Много червило. Предпазна реакция. За последен път до бърза закуска. И отново в една уличка. Странна мисъл. Ти ми даде унищожителната мисъл. Която използвах. Мразя това, че никога не ми каза истината в очите. Мразя това, колко много държах на теб. Нашите отношения бяха изкуствени. Така ги чувствах до един момент. Ти и аз нямаме нищо общо. И никога няма да имаме. И въпреки това, ти ме опустоши. Душевно. Колко загубени и далечни мисли. Но пътят беше пред мен. Вече знаех. Или поне си мислех така… Сега ти си щастлива. За което се радвам. Аз ще продължа моето търсене. Някога. Някак. С някого.