Нещата бавно, но сигурно отиват към своя край. Един ден те видях. Все още те обичам. А ти все още ме гледаш със каменно лице. Със безжизнен поглед. Със празна обвивка, затворена в мъртва същност. Видях в тези очи- пепел. От отдавна потушен пламък. Безликата, която вечер излизаше на лов за нови жертви, сега придоби образ- изтощена жена на средна възраст, с прошарена коса, намираща се до мъж, когото презира. И когото никога не обикна истински- той беше единственият, успял някога да я излъже. След Първия. Сега тя е там. И плаче. Без сълзи. Защото няма очи. Обича. Някога. Някак. Ти не ме позна. След толкова години. Отминах. Спомних си. Векове бягам от теб, а ти все се появяваш. Тук. И там. Обречен на теб бях аз. На всички се отдаваше ти.
А една вечер на една пейка. Малко преди Края. Звездите бяха ясни. Небето индигово. Нощта-студена. Погледите се топлеха един в друг. Погалих косата ти. Ти загаси цигарата си. Мразя, когато жените пушат. Но не и ти. Обичах всичко в теб. Всяка една чертичка, всяко една въздишка. Приближ устни до теб и те целунах. Знаех коя си. И защо си тук. В този миг видях всичко кристално ясно. Ти беше земната луна. А не беше луна. Беше точно тук- до мен. И ме гледаше неразбиращо. “Вече знам”, отговорих с поглед. И устните отново се сляха. История, която преповтарях. Час след час. Ден след ден. Година след година. Обстоятелства, които анализирах.; Ти ли бе това? Тази, която видях на онзи тротоар. Безгрижно подхванала друг. Дали знаеше, че тогава те видях? Обяснимо ли беше? Унищожих много жени след теб. По начини най-грозните . Безликият. Който беше излязъл на лов. За нови жертви. Безликата, която вече имаше лице- тъжно и далечно. Годините. Все така красива в моите очи. Все така прекрасна. И все така….. спомнят си за теб.
Nemo`s Gate
No fate.