Днес осъзнах нещо. Че много, много, много ми се спи. Но така става, като не спиш известно време. Някоя нощ ще се наспя както трябва. Надявам се. Чудя се. Защо толкова много търсим близост и любов. А когато ги намерим, ги отхвърляме с лека ръка без да се замислим? Защо винаги търсим невъзможното от невъзможните хора? Някое желание да е съвпадало с реалността? Искаш близост. Но не от кого да е. Търсиш някаква истина. Постоянно имаш няккави критерии. Странни. Нодообмислени. Сътворени от идеалистични възгледи. Слънцето изгряваше от юг и залязваше горе. Луната блестеше отстрани, а Пълнолунието беше просто мит. Някога, някак си. Съществуваше човек. Този човек. Те обичаше. Но…Винаги има но. Отегчително е да бъдем запознати с всяко едно “но”. Но то винаги присъства. Дори и в текста, в който говорим за “но”, има “но”. Кой точно си ти? И какво правиш? Писна ли ти от това просто да съществуваш? Защото животът трябва да се живее. Някъде го пишеше. В някоя потънала в прах книга, написана от отдавна забравен писател. Писатели. Къде ти писатели ? Живеем в ера, където всеки може да бъде всичко. Качество? Боже!
Имаш ли любов?