Зарежи, каза тя.
Зарежи. Колко странно звучеше тази дума. Погледна ме. Вместо очи имаше дупки. Вместо уста- червей. А червеят беше заробен там заради делата си. Някога беше изял друг червей. Това се считаше за престъпление. Оцеляване, беше казал. Сега стоеше на това празно и безизразно лице. Никога нямаше да знам какво иска тя. Две години по-късно хватката постепенно се отвори. Все още не занм какво иска. Не ме и интересува. Търсеше ме по нужда- когато трябва да погълне нещо живо. Беше ме яла жив. Стотици пъти сдъвкан и изплют. Бродейки в черната нощ, с нещо остро във ръка, с червена ярост в лявото и нежна обич в дясното. Око пред скоби. Търсех своето отмъщение. Щях да я намеря. Да я целуна и пронижа. Да я обичам и унищожа. Както тя унищожи мен. Ад. Окъпан в животинсикя аромат на нощните желания, седнал на ъгъла на улица Ничия, чакайки зората с надежда за изкупление. А такова не идва. Нея я няма. Потънала в кръв. Птичките пеят. Минава случаен човек и се заглежда. Лявото плаче. Дясното се радва. Око пред скоби. Вече няма да пиша за теб. Гарванът отдавна прибра душата ти. Кухото тяло. Всички сме течни отвътре. Кубче лед. Сбогом.