Излизаш. От осветената сграда, в която се бе стполил. Към тъмнината. С първата ти крачка, там на прехода между двете реалности, те обгръща ледената самота. Поемаш въздух-празно и мразовито. Поглеждаш нагоре- беззвездно. А после смело потъваш във прегръдките на нощта.
Бързаш. Не искаш да оставаш тук. Избираш пряк, и мрачен път. Знаеш, че ще се случи. Всяка фибра от тялото ти го крещи. Но продължаваш. Виждаш. В края на уличката. Точно там. В дъното. Усимвки. Със остри и жълти зъби. Твоят комитет. Застиваш. Не знаеш какво да сториш. А те се приближават. Обкръжават те. Затягат обръча. Бавно. Нежно. Щастливи са. Тази вечер няма да търсят Изгубената луна. Тази вечер те имат друга работа. Прясно месо. Жива кръв. Съзнанието ти изстива. Време е да се освободиш от това тяло. И да прегърнеш Вечността…