Странно е, как цяла седмица си мечтаех за вечерта, в която ще се наспя, а когато навлязох в нея, установих, че главата ми е толкова натоварена от мисли, че не мога да се отпусна по никакъв начин. Прекалено напрегнато. Прекалено объркано. И странно усещане, изплувало от миналото, облякло се в нова чудесийка и превърнало се в настояще. На прага на кино залата, на филм със страшно пичозен трейлър. Хубавата опаковка. Тя продава. Мръсници с палав поглед и курвенско излъчване. Жени. Това се кешира. Чалгализирани пичове, с цици по-големи от на средностатистическа мацка, махащи с ръце и крещящи заплахи. Мъже. Това е модерно.
Онзи ден видях нещо много странно и непонятно за прост човек като мен. Когато ходиш на дискотека и ти слагат печат. Ти си от тва стадо. И като излезеш и после пак влезеш и си показваш печата. 4 цицки и специфичното звук “мууууууу”. (съгласуването е демоде) както и препинателните знаци. KAkto i kirilicata. Навремето баба ми правеше козе сирене. И си доеше козичката. И млякото си беше мляко.
Не ми харесва реалността в която живея. УЕйк ъп, Нео. Исси, всъщност всички спим. И сънуваме абсурди. В главата на някой великан махмурлия. Целият свят е пародия.
Когато един нормален човек застане през кривото огледало вижда грьотекно изображение на самия себе си. КОгато ние застанем там, виждаме… нас.
понякога се чудя, защо хората сме такива шибаняци? Вглъбени в собствените си проблеми, готови да прецакаме всеки, само и само да постигнем целта си. Без да мислим за последствията. Без идеята просто да помогнеш някому. Или просто да кажеш истината. Много пъти съм споменавал, че истината е разтегливо понятие и зависи от обстоятелствата. Ограничено е да твърдиш, че истината е само една. Не, драги. Не е така.И все пак, толкова ли е трудно, да спрем да се правим на това, което не сме. Да престанем да играем абсурдни роли, облечени в карнавални костюми на сцена, която даже не е наша. Жалко е. Жалко е да се правим на това, което не сме. Защото в един момент забравяме какво подяволите представляваме в действителност.
Аз съм пич, който се кефи на романтични комедии, отваря се към хората и все още вярва, че истинската любов съществува. От години играя друга роля. И действително, толкова съм се задълбочил в нея, че последните няколко изречения ми се струват далечни и нереални. Може би и леко смешни. Но вярно ли е, че в десйтвителност хората никога не се променят? Че оставаме това, което сме? Оптимизъм, скъпа моя. Оптимизъм. Но пък той крепи света. Глупавият, безидеен, абсолютно лишен от смисъл и напълно безполезен- Оптимизъм. Да вярваш, че ще те класират. И че ще заминеш. И там ще се случи Нещо. Ето това е Оптимизъм. Ако ли пък не, защо пък да не…
Но пък едно ще ти кажа - колкото е безсмислено да се впускаш в загубени битки за хора, които не си заслужават, толкова и е важно да бъдеш един абсолютно ирационален оптимист. Защото доброто излъчване е енергия. А енергията се запазва. Винаги. Някой физик го беше казал. Под един или друг начин, тя се запазва. И някой ден може отново да се влее в теб.
Едно си обещах, след края, преди последното начало. Никога повече няма да допусна някой като теб да ме прави на глупак. Толкова години познанство. Имаше смисъл. Научих нещо трудно от теб. Но благодарение на теб се превърнах в Задника в който съм. Задник, се научи да пърди.
Те всички казваха, че имат нужда някой да ги спаси. Помня, как го чух за пръв път. Чудя се… Всички вие сте плевъплъщение на една и съща сила. Всички вие, които сте се появявали в различни периоди, сте едно и също нещо. Понякога имам чувството, че постът е един. И различни хора застават на него. И той никога не остава вакантен. За да напусне един, се появява друг. Страх ме е, че историята се повтаря в зародиш. Дали този път отново ще се случи същото?
Кажи ми за важните неща - една топла ръка. Един любопитен поглед. Да се чувстваш комфортно в света около себе си. Да превърнеш тясното пространство в широка усмивка. Да усещаш света като въздуха, вливащ се в теб рано сутрин. Когато всички спят. Когато е нередно да си вън. И въпреки това си там. И виждаш един застинал свят. Чувстваш се необяснимо спокойно. И го правиш отново- поемаш дълбоко въздух. Започва един нов Ден. Най-редно е да вървиш на изток. За да го видиш в цялата му Красота.
За любов ме питаха. Любота не съществува им казах. Има само малките красиви моменти, когато си сам със себе си - по Изгрев. Изток.