Минаха 11 години от онази вечер, когато те целунах истински за последно. Там пред бар Париж. Изпращах те пеша, защото не знаех как да си долея вода в радиатора на колата, помниш ли? Знам, че не помниш. И ето ти още нещо странно, докато пиша това, песен. Тази песен.
Глупаво е да живееш в спомени
Искам да е преди 11 години. Точка.
Една прекрасна юнска нощ.
Вървяха. Двамата.
Седнали на пейката насред пустия парк.
И гледаха.
Гледаха захласнато музиката,
рисуваща цветовете си пред тях.
И вдишваха.
Вдишваха дълбоко радостта от засмените си очи,
целунати нежно от песента на нощните здезди.
И слушаха. Слушаха блаженния аромат
на божествените летни липи.
Обичам те, каза.
Цветче тук. Цветче там.
D.V.D.
Пожелай си нещо, каза тя.
А в замяна ще взема аз твоята душа.
Пожелавам си да я вземеш.
Нея. Душата ми. От мен.
Някъде надалеч я скрии.
Не искам повече да чувствам.
Не желая повече да копнея.
Любов да не изпитвам и
по никого вече да не милея.
Искам да тъна в сивота.
Лъжкиня беше тя.
Още в сърцето ми е моята душа.
Да ме накара да спра да чувствам…
Тя не пожела.
И сами се скитаме в мрака,
ние с моята душа…
Умри 2017-та!
Искам да свършиш! Още няколко часа!
Мразя тази година.
Никога няма да съм същия. Никога нещата няма да са отново такива, каквито бяха.
Пожелавам си 2018-та да е началото на истината. Както леля Дидка каза- лятото на 2018-та е много важно. Wee shall see.