Снощи беше една много готина вечер. Проведохме конферентен разговор Великобритания-САЩ-България.
Стана ми много интересен фактът, че в Америка “негър” е обидно, но “черен” - не.
Та, техните черни били надменни, мързеливи и живеели само на помощи. Хм. Значи има такива навсякъде. :D
А пък в Плимът било гадно, студено и мъгливо. А Крис нямал парно. НО пък трима човека живеели в къща за петима. Което си е готино, защото има празни стаи за корисни цели… :D
А американците опредеелно живеят в миналото. Дори и сега, в момента в който пиша този поуст, при Савата все още е вчера. Fun, huh?
Не намерих отговори. Но се сблъсках с истини.
За извратеността на човешкото съзнание.
За поривите, които имаме.
За начините, по които постигаме целите си.
За най-тъмната и грозната част от теб. За която знаеш, че е там, но те е страх да го признаеш.
Защото това си ти. И винаги ще бъдеш.
Хората не се променят.
Идиотът ще е идиот.
Отхвърленият ще е отхвърлян.
Курвата ще е курва.
Лидерът ще е Лидер.
И Карлсон винаги ще си е Карлсон.
Защото така е устроен светът.
Интересно е. Въртя, суча, въртя, суча и винаги стигам до теб.
Точно когато реша, че вече не ми влияеш и си давам на сметка, колко много те обичам.
И колко съм безпомощен.
Защото на небето тази нощ има само 1001 звезди. А ти искаш 1002.
Но аз бих намерил и хиляда и втората звезда. Ще я повия в лунен целофан, и ще я завържа с панделка от летен бриз. А на картичката ще пише: За най-приказната жена.
Нямам сърце.
То е в теб. И това никога няма да се промени.
А фактът, че никога няма да бъдем заедно отново, ме унищожава. Капка по капка, час след час,ден след ден… И така до Вечността.