Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Време е.

Това пише на малкото листче, небрежно сгънато и прибрано в джоба. Понякога то запява. И  усещаш, че е там. Поглеждаш го- старо, пожълтяло, носещо топлината на отминали дни, заредено с енергията на друго време. Спомняш си за нея- която ти го написа. С надеждата, че един ден ще се промениш и ще я потърсиш отново. Зачудваш се- колко ли глупава беше тя? Хората не се променят. Ние сме това, което сме. Дали? Вярата й в теб те кара да мислиш отново и отново, да прекарваш дълги безсънни нощи, разсъждавайки над това, как е възможно някой да прави това. Ирационално. Далеч от представата за танц по водата, безцеремонно гмуркайки се в най-мрачните и студени кътчета на съзнанието ти, тя отдава от нежната си топлота. И прожекторите безмилостно се насочват към малкото, тъмно ъгълче, където си се сгушил, мислейки че си в безопасност. Дочуваш мелодията:

-Стани, любими. Аз съм тук за теб.

Неуверено подаваш трепереща ръка. Грубата ти плът гальовно допира копринената й кожа. Тя отново е тук. А ти отново ще я предадеш. Възхитен от безкрайната упоритост, опиянен от решимостта, породена от нещо, което тя вижда….. а ти не проумяваш. От далечината долита музика. Две голи тела се срещат във вихрения танц на две безсмъртни, умиращи души, гърчещи се в безкраен агонизиращ цикъл на дълбок вселенски екстаз, който не можеш да отхвърлиш. Но не можеш и да задържиш.

Светлина. Ярка. Безконечна, водеща Там. Ироничното нещо на любовта е, че понякога я осъзнаваш твърде късно.

Оставяш цветята на гроба й.  Две бели кали - любимите й.
Сгъваш небрежно листчето и го поставяш в джоба си. Вехто, старо и избледняло. До следващия път, любов моя.

Leave a Reply