Реших да напиша и трети постинг за днескашната дата.
Първият беше да ти кажа колко си пичозна, вторият беше за да се скарам на Дидка, а третият е да обявя официално, че се побутнах малко блогрола. Изтрил съм линковете към Иив и към Мимето, на която казвахме луничка и Моли.
Луничката беше изтрита, защото като че ли вече е надраснала блогобществото и не поддържа блога си. Въпреки, че много харесвах блога й. И определено има дар слово… ПИШЕ БЕ, ЖЕНО!
А Иив… щото след толкова години познанство една вечер просто каза- ми не ща да комуникирам с теб… и всичко свъ.
Моли, защото отдавна линкът към блога й е невалиден. Може би трябва да ти се извиня, че не излязохме на кафе, когато беше в Русе. Екскузи официално. Виновен до доказване на противното. Другия път ще се реванширам с бира, обещавам го официално.
Без малко да изтрия Исси. (Това беше намек да ме проверяваш какво правя по-често)
Алексей пък ми се сърди. Тука може би ще разчитаме на малко съдействие от Ан да го вразуми. Цупльо. ;>
Като заключение, искам да кажа че съм супер красив, интелигентен и готян.
Имало едно време една Студенина. Обсебваща, всепоглъщаща, всевластна.
И ходеше по нас. По хората.
Студенината на едно мъртвото сърце. Неспособно да изпитва любов. Неспособно да се привърже. Подвластно единствено и само на рационализма. А нашият свят е олицетворение на ирационалността. Праволинейните зависимости съществуват само на хартия. Реалността е неточно понятие. И зависи изцяло от твоите очи. Твоите дълбоки, невинни и красиви очи. Които ме заплениха. И то сякаш потупва. От време на време. Когато те види се свива. И всичко друго изчезва. В центъра на света, седиш ти. Ти ти и само ти.
Наскоро разбрах какво е да изпитваш ревност. Чувството беше от рода на WTF?! Или да фуя?! Изключително нетипично. Абсолютно глупаво. Неведнъж съм изказвал мнението си за ревността. И все пак я изпитах. Може би за първи път през живота си изпитах ревност. Силна и дълбока. Някак си успях да се прикрия видимо. А причината беше нечовешки тъпа. И все пак изпитах ревност. Шах-мат.
***
Те ми забраниха да ходя в общежитието, което обичам. Защото вече няма нужда от неофициални жичкаджии. Прокарали си официални. Да живее бюрокращината.
Никой не може да ми забрани да вляза де. Но старата компания я няма.
Тъжно.
***
И пак ти.
Ти си твърде шантава. И искам да те доопозная.
И все пак… Ревност? Аз?
Явно идва Второто причастие. Друго логично обяснение липсва.