Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Малкото, което не иска да го наричам Малкото… Та, Малкото ми каза, че не мога да напиша публикация, във която открито да твърдя, че съм проявявал желание да отида на концерт на Орхан Мурад. Ми да, така беше.Исках просто да отида да видя какво представлява тази прословута дискотека в Търново, за която тя винаги говори. Но пък после случайно чух тая песен за хилядите слънца. (И хиляди слънца да засветят на този свят, твоята усмивка ще ги затъмниии). От към физика това не е издържано. Ако засветят хиляди слънца, най-много да се изпепелим. То ние две слънца няма да издържим, камо ли пък хиляди. От друга страна, твоята усмивка ще ги заслепи. Не знам от какво да се притеснявам повече - от слънцата или от усмивката ти ,която носи мощност и производителност, по-големи от хиляди звезди?  Можеш да унищожиш света с усмивка. Забавно е, че когато четеш това се усмихваш. Има друг вариант - можем да впрегнем усимвката ти, източник на безкрайна енергия, за да направим една феноменална електроцентрала. И ш продааме ток. И ще станем егати магнатите. Само - Малкото се усмихва, и целият свят светва. Но трябва да сме много внимателни. Защото ако се усмихне два пъти, и светът ще се запали… Значи трябва да намерим начин да съхраняване енергията от усмивката ти. Сетих се. Ще я съхраняваме в моите кафеви очиии. (шалала. Вики от Мастило. Нее? ДААА!)  Така, значи ти се усмихваш, аз го поемам и ти се израдвам. Обичам усмивката ти. Но да се върнем на темата. Даааа. Слънцата светят, тя се усмихва, почесва носа си , само както тя си знае, а аз открито заявявам, че исках да отида на Орхан Мурад с нея. Заради нейната усмивка. Ти, ти и ти. ;>

пп- Мога го! :D

Приказка.

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Добро утро в тази иначе толкова “слънчева” неделя. Слънчо още го няма.  Навън е мрачно. До Края на света остават няколко дни. А аз трябва да ходя на упражнения. Цял ден. В неделя.  Странно е как в 7 и 10 все още няма слънце. Спомням си през лятото, в 5 часа сутринта вече беше светло.  Обожавам. Рано сутрин. Много рано. През лятото. Когато е светло. И въпреки това, всичко спи.  Можеш да излезеш вън и да се разходиш. А в пустотата оттекват само твоите стъпки. Наоколо няма никого. И оставаш сам. С мислите си. Понякога някое раннобудно птиченце изчуруликва. Като че ли за да подсили ефекта. Сядаш на пейката в началото на детската площадка.  Заглеждаш се замислено в люлките. От едната страна трябва да са три, но винаги са били две.  Пързалката. Кълбото.  И още няколкото пейки.  Много бедна детска площадка. Но това си беше нашата Детска Площадка. Същата тази, на която израстнахме. И на която всеки ден се събирахме. Можех да увисна от кълбото, държейки се само на крака. Или да се завъртя. Можехме да се спускаме от пързалката. С дупетата напред. Можехме да залюляваме люлките до желязо.  И да падаме от тях. Със същата тази детска упоритост, с която се катерехме по старата липа. Колкото по-нагоре, толкова по-лесно. Докато не стигнеш върха. И не си зададеш въпроса- какво подяволите правя тук?!

Точно срещу детската площадка е градината. Детската градина. Сега се казва “Пинокио”. И е заградена с висока ограда. А портичката й се заключва.  Преди не беше така. Всяка вечер се събирахме там, за да играем на “Обущар” (адски нехигиенична игра!), стражари и апаши, криеница. Или просто за да послушаме как поредния батко сваля поредната кака, дрънкайки на китарата си.  Спомням си дюлята - най-прогнилото, но и най-забавното дърво на което можеш да попаднеш. Имаше три нива и на всяко от тях имаше клони, като че ли расли и оформили се само за да сядат детски дупета на тях.  Спомням си басейна. В който би трябвало да има вода. И в който никога не е имало. Спомням си, как засилвахме колелетата, и скачаме по стълбичиките вътре и после се въртяхме.  Спомням си как играехме на война. Правихме си бомби от листа и пясък. И се биехме с пръчки. Как ритахме… Как веднъж качихме топката на покрива на тази двуетажна сграда. И после и ние след нея. С две огромни стълби. От първата се стигнахме до терасата. Издърпахме втората, разположихме я на балкона и след това горе. Спомням си, как 10-тина минути по-късно, когато излизахме от градината със стълбите и топката, покрай нас мина патрулка и ни запитаха- деца, да сте виждали нещо нередно в детската градина? Защото имало активирана аларма.  Спомням си как погледнахме с най-невинно-глупавтия поглед на хора, хванати на местопрестъплението и казахме- неееее. А полицаят се усмихна, събра две и две и си продължи напред. Спомням си колко бързо се омитахме от друго местопрестъпление- когато чупехме някой джам. На същата тази детска градина.  Спомням си първата ми “любов”. Ако може да се нарече така, защото аз бях на 11, а тя на 7 мисля.  Казваше се Нуша. (Предполагам още се казав така). Казахме си, че се обичаме точно там. В един храст точно до пясъчника. И си споделихме едно пакетче солети. И един картоф, който си опекохме сами.

Игрите на народна топка. На Шоколад. На шмайзер. На дама… На колички. Спомням си как си чертаехме писти с тебешир пред блока. А гадната съседка, нарочно изливаше кофи с вода отгоре, за да ни ги изтрие. Но ние си ги повтаряхме. Как играехме на най-бруталната игра, която наричаме “Гладко”. Целта беше да се движиш само по гладките страни на асфалта и тротоара.

Спомням си… толкова много неща. Но… небето вече избледнява. Птичките не пеят. Зима е. И е толкова студено…