Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Малкото, което не иска да го наричам Малкото… Та, Малкото ми каза, че не мога да напиша публикация, във която открито да твърдя, че съм проявявал желание да отида на концерт на Орхан Мурад. Ми да, така беше.Исках просто да отида да видя какво представлява тази прословута дискотека в Търново, за която тя винаги говори. Но пък после случайно чух тая песен за хилядите слънца. (И хиляди слънца да засветят на този свят, твоята усмивка ще ги затъмниии). От към физика това не е издържано. Ако засветят хиляди слънца, най-много да се изпепелим. То ние две слънца няма да издържим, камо ли пък хиляди. От друга страна, твоята усмивка ще ги заслепи. Не знам от какво да се притеснявам повече - от слънцата или от усмивката ти ,която носи мощност и производителност, по-големи от хиляди звезди?  Можеш да унищожиш света с усмивка. Забавно е, че когато четеш това се усмихваш. Има друг вариант - можем да впрегнем усимвката ти, източник на безкрайна енергия, за да направим една феноменална електроцентрала. И ш продааме ток. И ще станем егати магнатите. Само - Малкото се усмихва, и целият свят светва. Но трябва да сме много внимателни. Защото ако се усмихне два пъти, и светът ще се запали… Значи трябва да намерим начин да съхраняване енергията от усмивката ти. Сетих се. Ще я съхраняваме в моите кафеви очиии. (шалала. Вики от Мастило. Нее? ДААА!)  Така, значи ти се усмихваш, аз го поемам и ти се израдвам. Обичам усмивката ти. Но да се върнем на темата. Даааа. Слънцата светят, тя се усмихва, почесва носа си , само както тя си знае, а аз открито заявявам, че исках да отида на Орхан Мурад с нея. Заради нейната усмивка. Ти, ти и ти. ;>

пп- Мога го! :D

Приказка.

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Добро утро в тази иначе толкова “слънчева” неделя. Слънчо още го няма.  Навън е мрачно. До Края на света остават няколко дни. А аз трябва да ходя на упражнения. Цял ден. В неделя.  Странно е как в 7 и 10 все още няма слънце. Спомням си през лятото, в 5 часа сутринта вече беше светло.  Обожавам. Рано сутрин. Много рано. През лятото. Когато е светло. И въпреки това, всичко спи.  Можеш да излезеш вън и да се разходиш. А в пустотата оттекват само твоите стъпки. Наоколо няма никого. И оставаш сам. С мислите си. Понякога някое раннобудно птиченце изчуруликва. Като че ли за да подсили ефекта. Сядаш на пейката в началото на детската площадка.  Заглеждаш се замислено в люлките. От едната страна трябва да са три, но винаги са били две.  Пързалката. Кълбото.  И още няколкото пейки.  Много бедна детска площадка. Но това си беше нашата Детска Площадка. Същата тази, на която израстнахме. И на която всеки ден се събирахме. Можех да увисна от кълбото, държейки се само на крака. Или да се завъртя. Можехме да се спускаме от пързалката. С дупетата напред. Можехме да залюляваме люлките до желязо.  И да падаме от тях. Със същата тази детска упоритост, с която се катерехме по старата липа. Колкото по-нагоре, толкова по-лесно. Докато не стигнеш върха. И не си зададеш въпроса- какво подяволите правя тук?!

Точно срещу детската площадка е градината. Детската градина. Сега се казва “Пинокио”. И е заградена с висока ограда. А портичката й се заключва.  Преди не беше така. Всяка вечер се събирахме там, за да играем на “Обущар” (адски нехигиенична игра!), стражари и апаши, криеница. Или просто за да послушаме как поредния батко сваля поредната кака, дрънкайки на китарата си.  Спомням си дюлята - най-прогнилото, но и най-забавното дърво на което можеш да попаднеш. Имаше три нива и на всяко от тях имаше клони, като че ли расли и оформили се само за да сядат детски дупета на тях.  Спомням си басейна. В който би трябвало да има вода. И в който никога не е имало. Спомням си, как засилвахме колелетата, и скачаме по стълбичиките вътре и после се въртяхме.  Спомням си как играехме на война. Правихме си бомби от листа и пясък. И се биехме с пръчки. Как ритахме… Как веднъж качихме топката на покрива на тази двуетажна сграда. И после и ние след нея. С две огромни стълби. От първата се стигнахме до терасата. Издърпахме втората, разположихме я на балкона и след това горе. Спомням си, как 10-тина минути по-късно, когато излизахме от градината със стълбите и топката, покрай нас мина патрулка и ни запитаха- деца, да сте виждали нещо нередно в детската градина? Защото имало активирана аларма.  Спомням си как погледнахме с най-невинно-глупавтия поглед на хора, хванати на местопрестъплението и казахме- неееее. А полицаят се усмихна, събра две и две и си продължи напред. Спомням си колко бързо се омитахме от друго местопрестъпление- когато чупехме някой джам. На същата тази детска градина.  Спомням си първата ми “любов”. Ако може да се нарече така, защото аз бях на 11, а тя на 7 мисля.  Казваше се Нуша. (Предполагам още се казав така). Казахме си, че се обичаме точно там. В един храст точно до пясъчника. И си споделихме едно пакетче солети. И един картоф, който си опекохме сами.

Игрите на народна топка. На Шоколад. На шмайзер. На дама… На колички. Спомням си как си чертаехме писти с тебешир пред блока. А гадната съседка, нарочно изливаше кофи с вода отгоре, за да ни ги изтрие. Но ние си ги повтаряхме. Как играехме на най-бруталната игра, която наричаме “Гладко”. Целта беше да се движиш само по гладките страни на асфалта и тротоара.

Спомням си… толкова много неща. Но… небето вече избледнява. Птичките не пеят. Зима е. И е толкова студено…

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Здравей ти, която замина с влака.

Липсваш ми.

Гордея се с Малкото, че си спря фацабока. Не казвам изтри, защото… то това не може  да се изтрие.

<Редакция няколко часа по-късно: Все пак си го върна. Колко “неочаквано”. :D

Странно ми е колко далеч и близо може да бъде някой човек до теб. Днес продължих с пируетите. Все още не съм паднал. Нямам намерение и да падна.  Лед. Но ударих колата. Пак. Лед. Галоши. Искам хубави зимни гуми. И книгата за “Хотел Калифорния”.  И нов телефон. И нови гащи. И още 1 суитчър. (въпреки, че според сестра ми се пишело суитшърт… /сладка риза деа… :D/) и нови обувки… Но от всичко най-много за Коледа, искам теб. Да те прегърна, да те целуна, да погаля косите ти. Да те гледам как заспиваш.   Да вдишам от теб. Да те хвана за ръка. И да спра Времето. За да можеш да си тук. И сега.  Имагинерностите имат реално изображение на числовата ос.  Корен от -2. Има решение. Има! И винаги ще има.

Хей ти.

Хотел Калифорния

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

В мразовитата утрин. На един нов ден. Слънчевите лъчи лъжливо ни заслепяваха през прясно натрупалия сняг. Нямаше нищо общо с идеята за топлота. А беше толкова красиво. Толкова истинско. И когато излезеш навън, започваше да те щипе по носа.

Музика, музика, музика.  Някои хора трудон я разбират. искам да ви разкажа за Hotel California на Eagles.
Чунал съм две истории. Едната ми я разказа баща ми. Тя е по-малко достоверната. Но според мен е по-красивата Другата е по-истинска, защото проследява пътя на песента.

Като факт мога да отбележа, че действително през 60-те години на миналия век, такъв хотел е съществувал в Америка.

Последната мярка. Когато си уморен от живота, когато искаш всичко да свърши. Когато нищо вече няма смисъл. Когато всичко е изгубено.
Хотел Калифорния е финалната спирка, където може да отседнат хора, решили да сложат край на живота си.  След определено заплащане, от хотела се грижат последните им дни да са приказно щастливи. Всяка вечер обаче, на случаен принцип бива избиран един човек, който да бъде убит. Кой? Как? Кога? Никой не знае. И именно в това са очарованието и вледеняващата красота. Условието е, освободеното място да бъде заето от друг  веднага.

Версия 1.
Историята започва с пътник, който случайно замръква до хотела. И решава, че трябва да остане там за през нощта.  Това може да е Рай, а може и да е Ад, мисли си той. А на вратата го посреща Тя - приказно красивото момиче със свещ в ръка. Тя ми показа пътя- казва той.  А от вътрешността на хотела се чуват призрачни напеви - “Добре дошъл в хотел “Калифорния”, толкова красиво място, толкова красиво лице.” (Welcome to the Hotel California
Such a lovely place (Such a lovely place) Such a lovely face). Тя се казвала Тифани. И била заобиколена от много красиви мъже, които наричала приятели.  Той се влюбва в нея. Обиква я. И остава там. Намерил това, което винаги е търсел, на място което никога не е подозирал.

Some dance to remember, some dance to forget… /Някои танцуват за да запомнят, а други за да забравят/.

Той е щастлив.  Една вечер обаче идва неговия ред.  Как? Защо? Никой не знае.

Last thing I remember, I was
Running for the door
I had to find the passage back
To the place I was before
“Relax, ” said the night man,
“We are programmed to receive.
You can check-out any time you like,
But you can never leave! ”

Последното нещо, което помня,
че бягах към вратата.
Трябваше да намеря път обратно
към мястото където бях преди.
Успокои се, каза пазачът,
ние сме създадени за да посрещаме.
Можеш да отседнеш тук по всяко време,
но никога не можеш да си тръгнеш…

Точно когато я намериш…. Тъжно е. И иронично.

Версия 2. Тази на баща ми.
Разказа ми я една вечер, когато гледахме концерт на Eagles по телевизията. Никога до преди не бях чувал за Eagles. И той ми разказа за Хотел Калифорния- където отсядаш, когато искаш да умреш. Където отиваш, когато всичко е мъртво в теб.  И точно там те се запознават- тя и той. И двамата, отчаяни от живота. И двамата решили да пирключат с него по един красив и извратен начин. Иронията. Тя открива Него. А той открива Нея. На границата на задгробния живот. Те се влюбват безумно. И дълбоко. Смисълът е открит. Но вече е твърде късно. Те трябва да умрат. Защото това са условията на хотел “Калифорния”.  Ироничният въпрос е,  трябва ли да умреш, за да откриеш истинската любов? Любовта, в която никога не си вярвал. И която те тупва с мокър парцал по главата, когато най-малко си очаквал. Като че ли по прищявка на съдбата. Която не съществува.  И те умират. Изживели кратък миг на щастие. Което ги отвежда към Вечността.

Лично аз харесвам повече втората версия. Въпреки, че не съвпада с оригинала. Романтично е. Изтъркано е. Но е красиво.

Магистърските курсове в РУ

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Абстрахирам се от корупцията, платените изпити и разните чифтокопитни иЗ  някои общежития, които служат за буфер между това да си платиш и да вземеш изпит. Тук говоря за организация.

Една от най-големите ми грешки през последната година, беше че записах магистърски курс в Русенския Университет. Разочарован съм. От лошата организация. В момента рискувам да си навлека нечии гняв от някой случайно прочел доцент, но честно казано отдавна вече не ми пука.

Първо - обучението е на модулен принцип. Което не би било чак толкова лошо, ако един предмет не се взимаше за две седмици. От сутрин до вечер- гърч. Често се случва при официално обявени 10 последователни лекции например, да се карат 4-5. Защото просто не се издържа. Но пък даскалите се хонороват, все едно са изкарали 10 часа. Хубаво де, това не ми влиза в работата.Това, което ме дразни, е абсурдно лошата организираност на курса като цяло. До момента единствено курсът на д-р Луканчевски, беше перфектно организиран. Евала му правя на тоя човек. Тва е Пич с главно “П”.  И може би и курсът на доц. Георгиев  ставаше, въпреки че в неговите курсове си подпалваш ръката от писане. Ама се търпеше.  Нататък, всичко намирисва. Например, последния курс, който карах се състоеше от двама лектори и двама асистента. Единият лектор казва, че ще има едно на изпита, другият лектор - друго. Най-бруталното беше, че дата на изпита НЕ СЕ уточнява и лекторите очакват от асистентите да го измислят. Курсът, забелжете свършва на 7-ми декември. А новият курс започва на 10-ти декември. (8-ми и 9-ти са съответно събота и неделя). Съответно, аситнетите не измислят нищо. И изпитът си остава висящ.  Евентуално ще се вземе по време на курса за новия модул, или след нова година. Примерно. Сега започва нов курс. Тоя от 10-ти декември. И видиш ли, събота на 8-ми все още няма изнесена програма. Неделя на 9-ти следобед, колега отива в кабинета на доцентката да я пита - аджеба ко прайм? И тя му казва- ми забравих да окача програмата. Еби го и сериозност. Грейт съксес.И някъде неделя в късен следобед, получаваш данни, че понеделник си от 2. Йес! Програмата от друга страна изглежда странно шифрована. В един момент си мислиш - две групи…  И нали едната горе, другата долу в таблицата. После заапваш- чакай малко…горе на таблицата пише занятие преди обед, а долу - след обед. След 15 минутно пулене и разсъждаване, стигаш до извода, че под всяко упражнение, пише инициалите на асистента, който го води - Г.Т. и Ю.Х. И тогава ти светва… значи едната група е при единия асистент, а другата при другия. Лампаа братчееее! И поглеждаш ткв все пак, какво аджеба е тва “Интелигентни среди за обучение”. Звучи пичозно… И изведнъж осъзнаваш, че тва граничи с развиване на уеб шаблони и доработки на полуготов софтуер. И си казваш- ми ок… Еби го. И после осъзнаваш- учебният процес е до 23-ти декември. Включая. И отдолу написано - датата на изпита, ще бъде уточнена по врме на занятията. И си туш! Значи още един изпит, дето ще се взема… някога. Някак си. Евентуално… Ми ок… После ти се сервира, че въпреки че университетът е официално затворен до към след средата на януари, на 3-ти януари, шести корпус ще бъде отворен специалон за нас- господа магистрите, за да можем да си изкараме… следващия модул! Поредната доза база данни, при нейно светейшество, неповторимата, супер яката, винаги усмихната, слънцето в твоя ден, доцент Вълова дами и господа. И си казваш- значи, от трети януари, ще уча база данни за…4-ти път. И пак няма да я науча. Заради същата тая жена, която ме накара да намразя самата концепция на БД. Дум! А, и да не си мислите, че ще има парно? Мнеее.. Парното е за слабаци. Облечете се дебело. И клатете глави смело!  И пак остава висящ въпроса - Кога ще е изпитът по тази иначе толкова симпатична дисзиплина- Интелигентни нещо си за нещо си…

Върхът на черешката - последните два семестъра от бакалавъра, успехът ми е над 5.50.

Нямам право на стипендия. Закот магистърът, е нова форма на обучение.

Да живей! Пестете от стипендии, вдигайте таксите!

Съжалявам се. Съжалявам се, че записах магистратура в РУ. Тия дни ще взема оконтачелно решение дали да я прекъсна. Абсурдно е.

И въпреки това, днес ми казаха - не спирай да вярваш в оптимизма. Има далеч по-смислени и красиви неща. Не, няма. Животът не е усмивка. Не е цвете. Не е нещо, което можеш да удавиш в алкохол. Не е нещо лесно. Не е нещо от което да се отказваш при първата неприятност. Борбата тепърва започва. Важно е фронтът ти да е смислен.