Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Из тъмнината на отминалия ден, в дълбочината на отдавна изтъркулили се лета. Под тежеста на безбройните зимни изгреви, примесени с идеята за дълбок и вечен мрак.  Всеки ще умре. Независимо в какво вярваш. Независимо как го забавяш. Без значение, дали го искаш, или не. Всчики сме в плен на Очакването.  Очакването на един Край. Прекарваме целия си живот, мислейки за Края. Вглъбени в бъдещето, търсейки в миналато. Забравяме да живеем. Сега. Някой опитвал ли се е, да преброи колко пъти мигва в разстояние на един ден? А колко пъти вдишваме? А колко   пъти дъхът ни спира за момент? Например, когато я видиш там. Потънала в зимната мъгла, гледаща те с дълбоките си очи, издаващи скрито , почти невинно любопитство.  Но ти го долавяш. Защото дъхът ти спира. А кога мислим за нещата, които ни радват? Малките неща. Нечия усмивка, нечия мила дума, нечии подскок. Не. Това са фонове. За нас е важно да разсъждаваме върху пропуснатите възможности и предстоящия Край.  Мисля, че мигам средно по веднъж на 5-6 секунди. 12 пъти в минута. 720 пъти за час.  Ако приемем, че спя по 8 часа, (което не е вярно)- 12960 мигания в рамките на  будната част.  А кога плачем?

Колко ли красиво се чувстват те, неосъзнаващите  своята съмртност? Само човекът и делфинът разбирали Края.  Колко ли по-щастливи са другите?  А на нас? На нас ни остава да потъваме в далечната и погубена любов, в отдавна загубените мечти, в “ако”-тата на нашето минало. Напред, напред… към Падението на един глупав живот.