Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Преди няколко години, когато завършвах средното школо, се запознах с едно момиче. Беше красива. Сигурно още е. Беше умна. Навярно все още е.  С нея нещата се случваха обаче някак си на сила. Отначало. Странно беше, как постепенно взех да така да си хлътвам специфично по Дидовски. Е, както в повечето случаи и този не правеше изключение. Едната страна винаги й пука много повече. Така беше и сега. Оказа се, поне според нея, че съм се вкарал в някаква измислен свят на романтика и идеи. Приземяването беше доста трудно. Прецаках си доста месеци заради нея. Включително и бала. Защо споделям това ли? Защото това, което сме сега, е плод на начина по който са се отнасяли с нас преди.Просто усещам как аз започнах да се държа с момичетата. По същия начин, по който тя се дърежеше с мен. За това не мога да задържам хора около мен. За това съм такъв задник. Има ли смисъл да споделям това, ще попиташ? Ами, пък защо не, ще отговаря.  За абсолютно нищо не я обвинявам. Напротив. Тя ми помогна да осъзная една много интересна истина. Макар и същата да ми хрумва близо три години след това.  Да кажеш, че съществува любов- това е все едно да защитаваш теза еквивалентна по абсурдност на тази със съдбата.  Няма любов. Не съществува. Може да ти е приятно да се изчукаш с някого. Или да прекараш няколко седмици с него. Но това винаги ще е за сметка на жертви. Дали ще са от твоя страна. Или от другата. Няма значение. Това, което наричаме връзки, отношения. Ходене. Боже. Това е една илюзия, поддържаща едната страна в някакъв лигаво розово-лилав свят. Докато другата, агонизирайки се мъчи да задържи идеята по-дълго. Всичко свършва. Рано или късно, агонията трябва да бъде прекратена. И както някога някой се е държал с теб. Несъзнателно и ти започваш да го правиш с другите.  Най-точната дума за определяне, това е зараза. Предай нататък. Следващият моля! Деба