Долу.

Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Писна ми от клишета за мрачна и черна нощ. За дълбоко и беззвездно небе. За някой, който се разхожда сам в този мрак- далечен и безпощаден. За бледата, мъждукаща светлина, която той търси отчаяно и безнадеждно. Защото надеждата е нещо, което винаги ще съществува. Ако не в реалността, то поне в мислите ни. Нашите объркани, грешни и далечни мисли. В които слънцето изгрява. В които нищо не е толкова… А защо да не е… зелено? Червено? Лилаво?

Поех си въздух. Дълбоко. Рязко. Хриптящо. Но въздух- нямаше. Само този парещ студ, вселяващ се в съществуванието ми. Дълбоко. Болезнено.  Отворих очи за да видя света. Но свят- нямаше. Само мрак. Пронизващ. Обгръщащ. Всевластен.  Разперих ръце за да разбера къде съм.  Къде бях? Трябваше да боли. Неизмерима, неописуема нечовешки жестока болка. Но болка нямаше.Опитах се да си спомня… Кой съм аз? В измореното ми и празно съзнание  бавно започна да се очертава смътен и неясен образ. Нейната усмивка. Нейният поглед. Чувам го - нейният красиво-неповторим смях, в който се влюбих толкова отдавна.В онази топла почти лятна нощ, в която звездите грееха, а луната се усмихваше от небосвода. Когато топлината й ме обгърна. Един самотен ангел. Това беше тя. Толкова отдавна. Толкова далечна. И толкова ярка.  “Обичам те”, опитах се да кажа.  Но ние не говорим. Ние не можем.  От празните ми очи се стече капка черна кал.Ослушах се.  Тя все още е някъде там.Отдавна ме е забравила. И е продължила напред. Защото тя може да го направи. Винаги го е можела.  Аз ли? Аз съм тук. И размишлявам. Имам Вечността пред мен. Справям се някак си. Но наистина… Наистина, не е лесно да си мъртъв. ..