Долу.

Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Писна ми от клишета за мрачна и черна нощ. За дълбоко и беззвездно небе. За някой, който се разхожда сам в този мрак- далечен и безпощаден. За бледата, мъждукаща светлина, която той търси отчаяно и безнадеждно. Защото надеждата е нещо, което винаги ще съществува. Ако не в реалността, то поне в мислите ни. Нашите объркани, грешни и далечни мисли. В които слънцето изгрява. В които нищо не е толкова… А защо да не е… зелено? Червено? Лилаво?

Поех си въздух. Дълбоко. Рязко. Хриптящо. Но въздух- нямаше. Само този парещ студ, вселяващ се в съществуванието ми. Дълбоко. Болезнено.  Отворих очи за да видя света. Но свят- нямаше. Само мрак. Пронизващ. Обгръщащ. Всевластен.  Разперих ръце за да разбера къде съм.  Къде бях? Трябваше да боли. Неизмерима, неописуема нечовешки жестока болка. Но болка нямаше.Опитах се да си спомня… Кой съм аз? В измореното ми и празно съзнание  бавно започна да се очертава смътен и неясен образ. Нейната усмивка. Нейният поглед. Чувам го - нейният красиво-неповторим смях, в който се влюбих толкова отдавна.В онази топла почти лятна нощ, в която звездите грееха, а луната се усмихваше от небосвода. Когато топлината й ме обгърна. Един самотен ангел. Това беше тя. Толкова отдавна. Толкова далечна. И толкова ярка.  “Обичам те”, опитах се да кажа.  Но ние не говорим. Ние не можем.  От празните ми очи се стече капка черна кал.Ослушах се.  Тя все още е някъде там.Отдавна ме е забравила. И е продължила напред. Защото тя може да го направи. Винаги го е можела.  Аз ли? Аз съм тук. И размишлявам. Имам Вечността пред мен. Справям се някак си. Но наистина… Наистина, не е лесно да си мъртъв. ..

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Здрасти. Иcкаше ми се да напиша нещо красиво и сърцераздирателно. Но после осъзнах, че в това няма смисъл. Нямам муза за това. Снощи ми се случи нещо, което ме накара да си направя много страшни изводи за един човек. Изводи, които други хора отдавна си бяха направили, но аз не вярвах в това. Наистина е жалко. Но пък хубаво е, че най-сетне го направих. В начолото на годината си дадох клетва. И мисля да я спазя. Леле, колко мелодраматично! хахахаха Деба. В ммоента, в който поша тва, блогът ми е с тематика някакъв стар готически замък. Може и да не е готически. Но когато завърша това, ще я сменя. Не ми допада. Всъщност, харесва ми замъкът. Но за да се пригоди темата в нещо, което ми харесва, трябва да й отделя поне едно 2-3 часа. А нямам време за глупости. Мисля да се върна към концепцията на “Еби го”. Както и да извъртам нещата обаче, основната идея на тоя блог винаги ще си остане една  и съща- They is no destiny. Няма съдба. Само този път ,който сами си изковем. Не вярвам в зодии. Нито в техните характери. Вярвам в пълната луна, защото я обичам. Вярвам в недоизказаните думи. Познавам от близо човешкото отчаяние. Човешката празнота. Безлико лице отново се скита в нощта и търси жертви. Отдавна угасналият призрак на една мъртва звезда. Опустушителната буря. Ние се превръщаме в това, което ни е унищожило. Но вече не. Threads closed.