Нашата луна

Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Тъмна и ясна нощ. Осветена само от няколко звезди. Провирайки се бавно в мрака към греховната ти светлина все по-добре осъзнавам, че  отчаяно се нуждая от теб.  Когато те видях там, застанала. Гледаща в нищото. Казах си- Виж, това  е жената на живота ми. Какво правя? Къде отивам? Всичко ме води към теб. Всички пътища започват в нощта. И свършват под безлунните звезди,  хврърлящи загадъчната си светлина върху красивите ти, измъчени черти. Заставайки с каменно изражение срещу теб. Ти така и не знаеш каква дива душевна борба водя. В мен бушуват стихии.  Огнени. Адови. Грешни. Ти ме поглеждаш.  И бавно се усмихваш.  “Красива си”, помисям си.  “Здравей”, казвам ти.  Гледаме се. С интерес. Сякаш се виждаме за пръв път. Дълга и тъмна коса. Дълбоки и цветни очи.  Малка и пъстра ръка.  Една танцуваща тайна е заложена в нас. Две тъмни сенки, бавно потъват в нощта.  Ето я. Току що изгря нашата луна.

Ах тази бекрайна игра

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Според мен и тя трябва да си води блог. Интересно ми е, че звучи точно като мен. На вашето внимание изказване на нашето мило и сладко Диди. (:

Ах тази безкрайна игра… Дали многото игри от детството ни не ни подготвят за играта от живота или цялото ни съществуване е една игра. Кой знае какво ни готви и добри играчи ли сме? В крайна сметка няма ли винаги някой прецакан, страдащ, загубил себе си между многото игри и прецаквайки другите не прецаква ли и себе си? Каво става – срещаш някого, излизате, забавлявате се, после нещата се усложняват – започвате да се привързвате, да мечтаете за някого, който всъщност не съществува… Блед образ изграждащ се като идеал в главите ни на някой непознат. Дали сме толкова самотни, че сами си въобръзяваме и насаждаме всяческата нужда да се нуждаем от някого, който не се нуждае от нас? И не излизаме ли винаги с един и същ типаж само че с различен образ!? Да, днес бях наранена може би както никога до сега и това дали не ми даде мотивацията да се боря и да победя в тази игра… Хммм а може би просто искаме и имаме нужда да убедим някои специален за нас, че ние сме точно специалния за него. Но това не става… и опитвайки се не се ли нараняваме сами или просто ни харесва, та дори сме пристастени да излизаме с неподходящи? В крайна сметка – еби го… Ние сме си перфектни и в перфектността си ще страдаме. Не се ли чувстваме по този начин живи и не ставаме ли все по-безчувствени в чувствата си… Може би. Докато не намерим някой, който да ни съживи и ни покаже какво е истински да обичаш и да бъдеш обичан. Онази изпепеляваща, нестихваща любов, за която никой от нас дори не е и мечтал. Е толкова за сега. J

(: