Обичам Queen. Обичам да си пускам техни записи от времето, когато Фреди е бил още жив. И в един момент запчовам да си вярвам, че той и сега е жив. Че тези записи не са от преди повече от 20 години. После си пускам някой по-нов концерт с Пол например. И осъзнавам суровата действителност. Ние сме преходни. Много по-преходни от колкото си мислим. Животът ни, това е една частина. Една прашинка от Вечността. И ако времето е линия, то дали можем да се движим и назад?
Обичам Бохемската Рапсодия. Тя означава много за мен. С право е била вписана в книгата на Гинес като най-яката песен, до колото си спомням. На всички времена. Завинаги. Гениална. Многопластова. Изключително идейна. Съвъренна. Няма съвършенни неща. Но тази песен се доближава максимално до съвъшеннството. Счита се за композиционен връх на Фреди. И то какъв връх.
Обичам да си спомням за неща- отминали. Да се чудя какво ли би станало, ако. Обичам да пускам лентата отново в главата си. И да разигравам ситуацията по друг начин. И изходът да е нов- необичаен, любопитен, различен. Как да дадем воля на тези мечти?
Харесва ми да мисля за отдавна изгубени приятелства. За глуповитите начини по които съм постъпвал с хората. За глуповатите начини по които те са постъпвали с мен. Какъв филм.
Харесва ми да си те представям в бъдеше.
Харесва ми Дидка. Не обичам да споменавам имена в този блог, но ми харесва Дидка.
Обичам сладолед. Със лешников бонбон отгоре.
ОБичам ретроспекциите.
Queen винаги ще съществуват в сърцата ни. Колко изтъркани думи.
Колко вярно чувство