Имало едно време една сива и безлична дупка, пропита със влагата на пресните сълзи на една изгубена душа. Душа, която не знаеше целта на съществуването си. Човек, който отчаяно се скиташе в нощта и всеки път намираше себе си- студен,безжизнен, мъртъв. Лишен от топлината, пленник на беззведния мрак. Приятел с безлунната нощ. Къде ли беше Изгревът? Къде се криеше слънцето? Защо отново отказваше да озари пътя му? Да вдъхне смисъл на съществуванието му? Да го избави от демоните на нощта. Неговото слънце отдавна го нямаше. Замина. Някога. Някъде. И взе със себе си и звездите и луната. Но той нямаше нужда от тях. Защото тя винаги оставаше. Каквото и да се случи. Тя винаги беше там. Противно на всякаква логика. Против всичко и всеки. Тя винаги беше там. И винаги му подаваше ръка. В пустата, празна, беззведна нощ, огнената й ръка отново се протегна към него. Той усети топлината й.И се усмихна- на светлината й. Не беше сам. И никога нямаше да бъде. Тя също.
През нощта на някоя тераса. Със затворени очи. (=