Мисля си за нещата, които пиша. Според Мими напоследък са станали банални. Според мен никога не са имали кой знае каква литературна стойност. Но като се загледах, и се върнах малко назад… си дадох сметка, че пиша предимно за любов и съдба. Две неща, в които не вярвам. Което е странно, защото е алогично. Но кой ли ти търси логиката честно казано. И краят ми никога не е усмивка. В края винаги влагам… Това което става в реалния живот. Защото реалният живот рядко завършва с усмивка. И нямаш правото да го отречеш. Защото всички знаем фактите. От няколко дни в главата ми се върти една нова история. Но знам само началото й. А да разкажеш история само с начало… защо пък не…
Мразеше неделите. Главно защото беше на работа цял ден. Тези смени сякаш нямаха край. Не беше проблемът в продължителността. Проблемът беше в липсата на работа. Часове наред седеше на касата без да мине нито един клиент. Така беше и тази неделя. Наближаваше 8 часа, и беше започнало да се мръква. Наблюдаваше с празен поглед сивото стъкло, когато изведнъж видя забързано момиче да минава покрай вратата на магазина. Вгледа се в нея. Нещо се случи. Очите им се срещнаха. Тя спря. Светът започна бавно да придобива цвят. Топлота. Влезе в магазина. По обърканото й изражение ясно си личеше, че го прави за първи път, а погледът й издаваше, че изобщо е нямала намерение да го прави. След като обикали безцелно около минута, тя дойде на касата с един сок в ръката. Двамата се спогледаха, и се усмихнаха. Ухаеше на нещо ново. Сякаш общуването не ставаше с думи. А с поглед. След това решиха и да си поговорят. Човешки. Тя отметна дългата си коса, и се усмихна. Нещо отвътре го сгря. Никога до сега не беше я виждал. Тя си тръгна. След няколко минути, осъзна, че даже не я е питал за името й. Но вече беше твърде късно… Дали тайнствената непозната щеше да се появи отново? Дали всичко не беше плод на нечия фантазия? Или беше по-истинско от Изгрев? Може би историята има продължение. Въпреки че… в живота никога няма усмихнат край. Погледна разсеяно на тезгяха. Там още стояха парите. Нейните 4 лева, които беше оставила за сока, и неговото ресто. Той го прибра замислено в джоба си. Следващия път ще й го дам. А до тогава… Остава само идеята, че мисията на това левче някога ще бъде изпълнена…