Имало едно време…

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Едни неблагодарни плагиати.  Едни безсрамни плагиати, взели глупавите идеи и снимки на един десетокласник, от преди  5 години, и решили че са създали сайт.  До кога така, г-н Пламен Иванов? До кога ще се преписваме заслуги, без да признаваме първоизточника? О, може ли да кажа нещо, може ли да кажа нещо? Случайно пазя ОРИГИНАЛА. Enjoy the silence

пп Ако случайно блогът ми се чете от русенци-родители, един съвет- не изпращайте детето си във Дойче Шуле Русе. Минало покрай елита.

p(7)

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

-Пусни ме да вляза.
-Пенсионер ли си?
-Не. Пусни ме да вляза.
-Не.
-Трябва да се видя със Стамат Напушков.
-Не.
-Трябва да вляза.
-Не.
-КАкво да направя за да вляза?
-Пенсионирай се.
-Но тогава няма да мога да изляза.
-Така е. Освен ако човекът ти отново не се зануждае от теб.
-Аха. Ами, притен ден тогава.

Старото самочувствие ме изгледа презрително. Мамка ти, и самочувствие! Аз вече имах моята врата. Трябваше да накарам стария човек на Стамат да се зануждае отново от него. Но това значеше, че трябваше да разделя бившия човек на Стамат и приятелката му.  А това беше твърде подло. Дори и за Кирчо  Томчов. И все пак… Предстоеше ми среща със една любов, която трябваше да разбия. В името на човека ми.

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Когато звездите се натъжат

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Не занм до колко историята със Кирчо има бъдеще. Интересно е, че ми се въртят доста интересни идеи в главата. Ще видим какво ще стане.  Сега ми се иска да пиша за нещо друго.  За кучките? За курвите?Е, това е една доста изтъркана тема.  За любовта? М. Зависи какво разбираш под любов. Но ако смяташ, че една жена може да обича един мъж, или обратното… Моля ти се, спукай ги тия балончета. Любовта не съществува.  Добре де, съществува. Но или аз ще те обичам, а на теб няма да ти пука, или обратното. Случвало ли ти се е да се да хлътнеш, по някого, който просто иска да се забавлява? И хич не му пука за чувствата ти? Краят не е хубав, нали? ТАшак. Но знаеш ли? На този някой, някога му се е случило същото. Тва е един шибан омагьосан кръг. Накрая нищо хубаво не излиза. Да, знам, не ми гсе говори за любов. Любов не съществува. Съдба? Не, аз му казвам музика. Някой беше написал книга, как във Вселената всичко било предначертано. И привидният хаос, просто значел, че сме нямали достатъчно информация. Има логика.  Даскалът ми по дискретни структури пък рече, че ако в една сграда можеш да влезеш от 5 различни входа, всеки те води до различни препятствия. И с прекрачването на прага, ти поемаш последствията на неизбежните неща, които ще се случат.  НЯма нищо неизвестно. Няма нищо предначертано. Няма нищо сигурно (освен смъртта и данъците).  Съществува единствено събитието, което е най-вероятно да се случи. Но това не значи, че обезателно ще се случи.  Дори и да имаш информация за всички налични признаци.  Няма нищо сигурно на този свят.  Както и нищо скрито. Нищо под това небе, не остава скрито завинаги. Можеш да излъжеш днес. Можеш да замажеш утре. Но бъди сигурно, че рано или късно, аз ще разбера.  И тогава ще си кажа- а аз ти имах доверие…  И така отново се завъртаме.  Но сега аз ще те излъжа. И ще се направя, че не знам, че ме лъжеш.   Кучки, курви, нещастници, глупаци, хора лишени от добри чувства. Те не се раждат. Нас ни създават…

p(6)

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Ще те спася, от самия теб.
От демоните в мрака,
дари душата си на злостта,
и ще танцуваш вовеки…

Не вярвам в това. Трябваше да намеря Генадии.  Най-доброто място, където можеш да търсиш пенсионирано самочувствие, това е Пазара.  Там, където всички те се събират. И си спомнят какво е било някога, и какво е можело да бъде.  Ние  смятаме Пазара за прогнило място. Там се срещат само изпяти песни. Но той не беше такъв. Знаех го.
    Някога ние с Генадии се събирахме на място, известно като Тавана.  Банда глупави, млади самочувствия, която обсъждаше как да завладява хора.  Тавана беше хубаво място с тежък аромат. Но сега отивах в друга посока. Не желаех , но се налагаше.  Трябваше да събудя спящия Генадии от летаргията му. Неусетно вече вървях по прашясалата пътека, невидима за човешкото око, но имаща ясния край- портите.  Не беше трудно да стигнеш до самата врата. Но тя се пазеше от едно от най-старите самочувствия. Наричаха го The Gatekeeper. Пазителят на портата.  През тези двери можеше да преминеш, само ако си пенсиониирано самочувствие. АЗ щях да съм първото активно такова, което щеше да  го направи. Трябваше, защото човекът ми заслужаваше да бъде спасен. Какво ли не правим за хората…