Имало едно време…

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория, Опитвам се да пиша ;)

Отдавна искам да започна моя публикация с това. Но винаги не ми стига врътъкът. Но за този път, имам някакво предчувствие… Имало едно време една луничка. Тя била една от много малки, и сладки лунички, на лицето на едно прекрасно същество. Нашата луничка обаче се намираше точно на върха на носа на това мило същество. Живееше си доста добре. Вече беше станала на 15. Луничките не са като нас, хората. Те помнят всичко. Тази луничка, помнеше, че когато се появи, беше един слънчев ден. Преди него тя дълго време беше стояла под нослето на малкото момиченце, изчаквайки идеалния момент за своето триумфално появяване. И този момент настъпи, точно, когато момиченцето погледна към слънцето. Първото нещо, което видя луничката от нашия свят, бе ослепително-ярка светлина. Луничката се усмихна. Слънчо беше горе. Да, луничките могат да се усмихват, ти не знаеше ли? И от тогава, момиченцето и луничката, заживяха неразделно. Скоро се появиха и други лунички, но тази луничка винаги си беше по-специална.

-Иу, колко лунички имаш…. Много си смешна!

До тогава… Момиченцето, вече не беше момиченце, а влюбчива, малка дама, която искаше да бъде красива. Но те… Те не харесваха нейните лунички. Неините малки, сладки лунички. Не харесваха, и нейната Луничка, която беше на нослето й… Тя трябваше да направи нещо.

-Защо?- попита луничката.
-Защото той трябва да ме хареса.
- Но ние бяхме толкова време заедно. Аз те обичам, момиченце.
-Вече не съм момиченце…

И от тогава, луничките започнаха бавно да умират. Една по една. Лицето на момиченцето стана гладко и меко. Също като мечтите й. Идеите и. Смехът й. Какво? Да,тези неща не бяха присъщи на една дама.. И виждаш ли? Виждаш ли? Там! Ето я! Гордо крачи, една млада ЖЕНА. Луничкана на нослето? Погледни нощем към небето. Там ще я видиш. Гледа към слънцето, и ни дава от неговата нежност , дори и през нощта…

Първи опити в жанра. ;) Какъв е жанрът ли? Казвали ти някой… :)

Един въпрос

Author: NeMo  |  Category: Есеобразно, Обща каТегория

Това е една не нова тема. И все пак, реших да я позасегна. Какво би попитал ти Господ, ако го срещнеш, и имаш право просто на един въпрос към него. Само един, запитах аз няколко човека. Габриел каза- Там ли си? (Това беше странно…) Скруч, щял да го попита- Каква всъщност представляваш ти? И естествено ми откри правописна грешка в запитването. ;) Интерсен беше отговорът на Кокито- Цитирам: “[14.1.2010 г. 17:09:50] [x]Kingdom of Shadow каза: zashto po dqqvolite mi prekusva neta to4no kogto si pisha s edna syper mega giga qka macka koqto mi se vryzva na glypostite” (Тоя въпрос обаче не трябва да го задаваш на Господ, а на някой от поддръжката ;D) Естествено, болшинството от запитваните, измълчаха. Може би, защото въпросът беше труден? Или пък сметнаха, че ги занимавам с глупости? Но въпросът, в своята дълбочина, всъщност не е глупав, и е наистина интерсен. Един от най-интересните отговори обаше беше на Таня. Тя каза- Бих го попитала- Може ли да ти задам няколко въпроса? Много смело от твоя страна. Но нали знаеш? Смелите успяват. ;) Аз ли? Да, все пак би било честно, да кажа и аз, какво бих отговорил. Ако допуснем малко анализ. Самият факт, че виждаш Господ пред себе си, отговаря на твърде много незададени въпроси. И все пак. Всички търсят помощта му. Всички го молят. Всички искат нещо от него.Не бих го питал за смисъла на живота, защото този смисъл аз ще го открия. Енигми, знание, нещо по-загадъчно от енигма? Аз бих го попитал: Как си? Сигурно му е самотно да е Бог. Това не прозвуча толкова красиво, колкото беше в главата ми. Но какво толкова. Бих го попитал- Как си? Твърде земен въпрос, от твърде земен човек. КАкво ли е земен човек? Ние можем да летим. ;)