Nemo`s Gate

   На 24- ти май, Алекс ми каза- Как си мечтая отново да имам бал… Тогава не можах да схвана напълно идеята. Защото нещата тепърва се случваха. Бях във вихъра на събитията. Бях от другата страна на барикадата… А сега, си седя в тази тъмна, празна стая, слушам Hotel California, и се чудя, кога стигнах дотук… Студент, успешно влязъл, с желание да учи. Нищо не разбиращ от нещата, но с желание. И когато го видиш, когато го усетиш… Чувствам се сам в това огромно нещо, наречено РУ. Ориентирам се, справям се, пробивам си път през безмилостната бюрокрация, и въпреки това се чувствам сам… Няма нито една приятелка усмивка, нито една подадена ръка. Няма го моя клас, няма ги моите приятели. Чудно ми е, дали ще успея да се приобщя към това, което ми се води група. Странно ми е да общувам с такива хора- непознати,  всеки по своему различен, всеки с различни цели и приоритети… Въпреки това, има няколко лъча надежда. Срещнах добри, приятелско настроени хора, чието присъствие, малко или много ми помага да превъзмогна този ад… Боже, звуча, като объркан пубер, току що постъпил в гимназия… А си мислех, че този период вече е минал, и че съм твърде на възраст вече, че да преживявам нещо такова. Но ето, че се случва. Не знам дали ще успея да се адаптирам. Липсва ми Дойчето, липсва ми випуск 2008, липсват ми всичко и всички в старото ми училище… Липсва ми човечето с кафето, моята любов, Теди, Владо, Сашо и всички, всички всички… (любов, слънце, Варна…) Never be the same again…