Здравейте. Това се пише специално за сутрешното кафе на Влади. (hug) Защото подочух, че намало какво да прави, като си пие кафето сутрин последните дни. ^_^ И така, преди няколко дни се роди спонтанната идея да се отиде до Варна. Имаше решение да се тръгне към 6 часа сутринта, но йок… Както и да е, към 12 почти успешно отпътувахме посока Варна, с понататъшната идея да се мине и през Несебър. Тъй като съм наивно същество, си взех и лаптопа, вярвайки, че ще успея да хвана някакъв интернет. И, о чудо! След дълги часове обикаляне на апартамента, най-сетне хванах безжична мрежа на човек, който явно не му е понятно какво означава закодиране на излъчвател. Е, вярно хващаше се само от терасата, и то като застана
в опеделена поза, скоростта беше само около 512 kbps, но пък какво толкова? Имах интернет и бях доволен. Първата вечер излязохме на разузнавателна обиколка. Не бях летувал тук…от лятото на 1997-ма, ако не се лъжа… А тогава ях с нашите, и не помня особено много. Помня две седмици, една от която си я изболедувах… Но това е друга тема на разговор. И така, пообиколихме ние Варната… Преди си мечтаех да живея тук. Една неясна, несвързана мечта, която нямаше реално обяснение. Сега обаче, осъзнах, че това е просто една мечта, без бъдеще и без перспектива. Не харесвам Варна. Твърдо се убедих в това. (Дано Алекс да не се учуди, защото именно на нея й развивах тази теза за това колко съм влюбен във Варна…) И така де, направих си генералния извод, след като се поразходих из така наречената главна улица и… Гъч, гъч гъч… Не, това не е за мен… Решихме да се пуснем към Варненския МОЛ… Тук е моментът да се почешя умно, и да свия рамене… Гигантска сграда, пълна с бижутерийни магазини, магазини за обувки и дрехи… И това на пет етажа… Изобщо ми се изгуби смисълът…Но във всяка пустиня си има оазис. Моят оаис беше един щанд на Apple, където отблизо успях да се запозная с новия Leopard, и то на аригинална ейпълска машина. А каката зад щанда… Боже, тя говореше моя език… В тази безсмислена огромна сграда, се намери един човек, който да говори на моя език. За пръв път видях компютър с феноменалните 6 мегабайта кеш! Естествено, струваше и солидната сумичка от 2100 лева. Но чак онзи ден схванах влечението на великия pRoMiNd към Ейпълите. И най-отговорно заявявам, че MAC ще е ОС-а, писан за следващия ми компютър. Наистина си заслужава. Другото по-забележително нещо беше негово величество eсколаторът… Тук вече наистина бях хванат неподготвен… Никога няма да забравя първото ми качване с тази дива, автоматизирана стълба… За пореден път се убедих, че предпочитам простичките неща. Изобщо цялото това навлизане на техника… Понякога се губи човешкото. Какво толкова ако изкачиш няколко смотани стълби? Ще ти стане пришка на крака ли? Не знам, но за мен това не е особено нормално… Като казах какво никога няма да забравя… Има няколко
моменти с колите, които никога няма да забравя- Първия път, когато влязох с учебната кола в глада (а то беше първият ми учебен час!), първия път, когато седнах зад волана на Реното с баща ми, първия път, когато излязох с Реното сам, и първото ми каране по магистрала… Леле, това беше неповторимо… За пръв път да карам наистина бързо,
и то да е позволено… Но също така на магистрала, нещата се случват в пъти по-бързо, от колкото на обикноен път, така че вимавайте колеги. ^_^ И така… следващто по-интересно нещо, което се случи, беше ходенето до Несебър… Главно, защото и Иив беше там. ^_^
Тук искам да се извиня, за стреса, който тя преживя. Да й се обадя, и да й кажа, чакам те на мостчето с влакчетата, след половин час… Но все пак, тя бързичко се окопити, и прекарахме един незабравим час.Но както Кари каза, красивите мигове, са просто мигов… Но пък именно заради това са красиви…Да се отбелележа, че в този ден, два пъти влизах в Стария град- веднъж с моите хора, и веднъж с Иив, и двата пъти успях да се загубя... ;D Добре, че и двата пъти, имаше кой да ми покаже правия път. :D А пътят приятельо, е напред. Винаги е натам, и винаги ще бъде. Сега съм седнал на една тераса на петия етаж, и си мисля, дали последния месец, не сгреших някъде… Дали поддех правилния път, дали взех правилните решения, дали започнах верния бизнес, дали попаднах на точните хора за това… Who can show us? Only time… Това е от песен на Enya. И като казах Enya, поздрави за Борито, която ми показа тази песен, преди толкова време… Но пък знае ли човек… Всъщност, знае се. Ако съдбата не съществува, то миналото е константа. Колкото и да го мислиш, не можеш да го промениш. Можеш да живееш с него, да се поучаваш от него, то може да е променило живота ти, и да ти е дало нови насоки да го изживееш, но то е константа. То не може да се променя. Топлият варненски вятър, е нещо уникално. И сега и сега, седейки си на тази тераса,
усещайки благотворното му влияние, осъзнавам какъв съм късметлия, че съм тук. Че напук на всички и всичко, успях да си взема моите си няколко дни от лятото. Защото, с годините, летата стават все по-малки, и по-малки. Започваме да работим през ваканцийте,после започваме да учим и да работим, да работим и да учим, и накрая се оказваме на 30 години с поне едно дете, женени, обвързани във вечността. Най-хубавите години… Обичам времето, когато бях дете. Когато по цял ден бях навън, и се прибирах само да вечерям. Обичам времето, когато бях ученик. Всъщност, обичам времето… Обичах да съм свободен. Здравей живот… И дори хубавите мигове да стават все по-малко, и дори и почти да изчезнат, тях пак ще ги има. Ще си ги направя. Ще си ги създам.Една усмивка вповече, един пламък в детски очи… Ethernal Flame…