3. Безликата

Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Нещата бавно, но сигурно отиват към своя край. Един ден те видях. Все още те обичам. А ти все още ме гледаш със каменно лице. Със безжизнен поглед. Със празна обвивка, затворена в мъртва същност.  Видях в тези очи- пепел. От отдавна потушен пламък. Безликата, която вечер излизаше на лов за нови жертви, сега придоби образ-  изтощена жена на средна възраст, с прошарена коса, намираща се до мъж, когото презира. И когото никога не обикна истински-  той беше единственият, успял някога да я излъже. След Първия. Сега тя е там. И плаче. Без сълзи. Защото няма очи. Обича. Някога. Някак. Ти не ме позна. След толкова години. Отминах. Спомних си. Векове бягам от теб, а ти все се появяваш. Тук. И там. Обречен на теб бях аз. На всички се отдаваше ти.
А една вечер на една пейка. Малко преди Края. Звездите бяха ясни. Небето индигово. Нощта-студена. Погледите се топлеха един в друг.  Погалих косата ти. Ти загаси цигарата си. Мразя, когато жените пушат. Но не и ти. Обичах всичко в теб. Всяка една чертичка, всяко една въздишка.  Приближ устни до теб и те целунах. Знаех коя си. И защо си тук. В този миг видях всичко кристално ясно. Ти беше земната луна.  А не беше луна. Беше точно тук- до мен. И ме гледаше неразбиращо. “Вече знам”, отговорих с поглед. И устните отново се сляха.  История, която преповтарях. Час след час. Ден след ден. Година след година.  Обстоятелства, които анализирах.; Ти ли бе това? Тази, която видях на онзи тротоар. Безгрижно подхванала друг. Дали знаеше, че тогава те видях?  Обяснимо ли беше?  Унищожих много жени след теб. По начини най-грозните .  Безликият. Който беше излязъл на лов. За нови жертви. Безликата, която вече имаше лице- тъжно и далечно.  Годините. Все така красива в моите очи. Все така прекрасна. И все така….. спомнят си за теб.

Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Напред! Напред! Напред!
По път, безлюден, празен и тих.
Пътят е твой. Сърцето й- да.
Камък скришом си пожела,
съживен от отдавна проронена сълза.

Напред! Напред! Напред!
С бодра крачка и със невиждащи очи,
стъпки навред, светлина - малко във встрани-
отдавна  мъртва във нашите Мечти.

Напред! Напред! Напред!
От мъртвешка безчувственост обзет.
Тя - твоят отдавна забравен,
далечен, лъжовен и  бледен обет.

Някога сърце имаше ти.
Съживено от нежните й захарни сълзи.
Кап-Кап. Кап-Кап.
Само път остана.
И песента.
На леко ръмящия,
топъл и безчувствен,
пролетен дъжд.

Долу.

Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Писна ми от клишета за мрачна и черна нощ. За дълбоко и беззвездно небе. За някой, който се разхожда сам в този мрак- далечен и безпощаден. За бледата, мъждукаща светлина, която той търси отчаяно и безнадеждно. Защото надеждата е нещо, което винаги ще съществува. Ако не в реалността, то поне в мислите ни. Нашите объркани, грешни и далечни мисли. В които слънцето изгрява. В които нищо не е толкова… А защо да не е… зелено? Червено? Лилаво?

Поех си въздух. Дълбоко. Рязко. Хриптящо. Но въздух- нямаше. Само този парещ студ, вселяващ се в съществуванието ми. Дълбоко. Болезнено.  Отворих очи за да видя света. Но свят- нямаше. Само мрак. Пронизващ. Обгръщащ. Всевластен.  Разперих ръце за да разбера къде съм.  Къде бях? Трябваше да боли. Неизмерима, неописуема нечовешки жестока болка. Но болка нямаше.Опитах се да си спомня… Кой съм аз? В измореното ми и празно съзнание  бавно започна да се очертава смътен и неясен образ. Нейната усмивка. Нейният поглед. Чувам го - нейният красиво-неповторим смях, в който се влюбих толкова отдавна.В онази топла почти лятна нощ, в която звездите грееха, а луната се усмихваше от небосвода. Когато топлината й ме обгърна. Един самотен ангел. Това беше тя. Толкова отдавна. Толкова далечна. И толкова ярка.  “Обичам те”, опитах се да кажа.  Но ние не говорим. Ние не можем.  От празните ми очи се стече капка черна кал.Ослушах се.  Тя все още е някъде там.Отдавна ме е забравила. И е продължила напред. Защото тя може да го направи. Винаги го е можела.  Аз ли? Аз съм тук. И размишлявам. Имам Вечността пред мен. Справям се някак си. Но наистина… Наистина, не е лесно да си мъртъв. ..

Нашата луна

Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Тъмна и ясна нощ. Осветена само от няколко звезди. Провирайки се бавно в мрака към греховната ти светлина все по-добре осъзнавам, че  отчаяно се нуждая от теб.  Когато те видях там, застанала. Гледаща в нищото. Казах си- Виж, това  е жената на живота ми. Какво правя? Къде отивам? Всичко ме води към теб. Всички пътища започват в нощта. И свършват под безлунните звезди,  хврърлящи загадъчната си светлина върху красивите ти, измъчени черти. Заставайки с каменно изражение срещу теб. Ти така и не знаеш каква дива душевна борба водя. В мен бушуват стихии.  Огнени. Адови. Грешни. Ти ме поглеждаш.  И бавно се усмихваш.  “Красива си”, помисям си.  “Здравей”, казвам ти.  Гледаме се. С интерес. Сякаш се виждаме за пръв път. Дълга и тъмна коса. Дълбоки и цветни очи.  Малка и пъстра ръка.  Една танцуваща тайна е заложена в нас. Две тъмни сенки, бавно потъват в нощта.  Ето я. Току що изгря нашата луна.

Author: NeMo  |  Category: Опитвам се да пиша ;)

Нощ-мрачна и беззвездна.
Цел- далечна  и грешна

Сигурно го споменавам за пореден път, но не вярвам в съдбата. Вярвам в закона за възвръщането. Равното противодействие. Ако зарежеш, ще бъдеш заярзан, ако нараниш ще бъдеш наранен. Както се отнесеш, такова ще получиш. Някаква фалшива надежда. Един бездарен фарс. Една слаба актьорска игра. А прожекторите ослепително сочат към теб. Към теб и само към теб.   Публиката очаква. Вече са нетърпеливи. Давай, изиграй отново играта си! Скрий тъжните очи зад  нарисувана усмивка. Потопи отчаянието си в измисления ти свят. Малка моя актрисо. Покажи им колко си мила и коравосърдечна. Как можеш да правиш всичко със всички. И отново да си ти. Покажи им каква манимупалативна кучка си. Покажи им това, което  един ден ще се случи на теб. Бъди  мострата. Кукла. Ти  си нищо повече от усмихваща се кукла с агонизираща душа. О колко много те обичам.  Аз съм просто влюбен глупак.